Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— При толкова дълъг живот имаш много време да помислиш за смъртта, да избереш архитектура на гробницата и така нататък.
— Ето още един. Да мислиш за такива глупости — вампирът ме мушна в ребрата — е работа за загубеняци. В моите житейски планове смърт няма.
Сякаш в моите имаше.
— Хайде да свием малко наляво — помолих аз, след като за пореден път се съобразих с информацията от „змийчетата“-разузнавачи.
Най-неприятното беше, че количеството енергия около нас продължаваше да намалява. Никога не бих си помислил, че това е възможно. Разбира се, по принцип енергията не беше равномерна навсякъде в пространството, но никога концентрацията не е била толкова ниска. Аз вече с усилие събирах за малките „змийчета“ и нали заклинанията ми не можеха да се похвалят със стабилност, понякога „змийчетата“ ми се получаваха едва на третия или четвъртия опит.
— Е, ти водиш — усмихна се Велхеор. — Никога преди не съм минавал толкова спокойно през Великото гробище. Цялото удоволствие разваляш, честна дума.
— Вече няма да мога — изпухтях разочаровано. — Нещо тук енергията съвсем изчезна.
Е, да се надяваме, че сме минали по-голямата част от пътя.
— Дълго ли още ще вървим? — попитах вампира.
— Шегуваш ли се? Вървим само от няколко часа — изненада се Велхеор. — И четвъртинката път не сме минали. Как си с чувството за разстояние?
Какво чувство за разстояние може да има човек, прекарал целия си съзнателен живот в столицата? Там разходките се измерваха в квартали и улици, и не продължаваха повече от час или два. В Крайдол стигнахме с телепорта, а през целия път до Лайминг аз или пеех, или спях. Така че на практика това беше първото ми истинско пътуване.
— Не много добре — признах си честно.
В началото се движех много внимателно, постоянно се оглеждах и внимателно изучавах всяка могилка. Но скоро това монотонно занимание ми омръзна и пътуването през гробището се превърна в най-обикновена разходка. Разбира се, бих могъл да включа музикалката и да се пренеса в света на музиката, но с оглед опасностите около нас това би било глупаво.
Велхеор продължаваше бодро да крачи, оглеждаше се с интерес около себе си и изглеждаше готов да го прави до безкрай. Сякаш наистина любопитството на вампира нямаше граници. Което не можеше да се каже за моето търпение. Трябваше спешно да си измисля някакво занимание, за да не се побъркам от скука.
Стоп!
Никога преди не съм бил толкова изнервен. Аз съм музикант и мога да стоя с часове, втренчен в една точка, мислейки за някоя мелодия. Аз съм бъдещ Майстор, посветил по-голяма част от времето си за работа върху себе си и медитацията. А още и… заразен с вируса на вампиризма човек, изпитващ понякога внезапни пристъпи на ярост. Е, сега към това се добавя и характерната за вампирите нервозност. Само дето поради някои човешки качества, за разлика от Велхеор, не можех да удовлетворя любопитството и жаждата за действие с обикновени съзерцания. Имах нужда от нещо…
— Слушай, Велхеор, и колко далеч може да стигне този процес на вампирясване?
— А, забеляза все пак — усмихна се вампирът. — Достатъчно далеч, че да започнеш да вършиш необмислени постъпки просто от любопитство.
Изглежда само потвърди догадките ми.
— Добре — казах накрая. — Защото наистина много искам да надникна в някоя гробница и да се запозная с местните обитатели.
— Тогава да го направим! — радостно извика Велхеор. — Би било глупаво да минем през Великото гробище и да не разбием поне няколко черепа на ходещи мъртъвци!
С огромни усилия сплетох още едно търсещо „змийче“ и бързо открих най-близкото струпване на магическа енергия. С нищо незабележимата купчинка, на височина достигаща едва до коленете ми, имаше добре забележим магически фон.
— Нещо не виждам никакви мъртъвци — казах разочаровано на Велхеор, тупвайки с крак по могилката. — И следи от копане няма.
— Може да е просто някакъв артефакт — сви рамене вампирът. — Аз съм лишен от способности и не мога нищо да усетя. А ти явно недобре си научил урока как да разпознаваш различните видове енергия.
Това не можех да го преглътна:
— Хей, аз съм само първокурсник!
— Добре. Да пробваме друго — игнорира оправданието ми вампирът.
— Опитай се да го огледаш.
Отпуснах се и се настроих към Истинското зрение.
— Е, какво има? — нетърпеливо попита вампирът.
— Нищо.
— Двойкаджия — обобщи Велхеор, взе един камък от земята и го хвърли по могилката.