Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Не гледай толкова тъжно — промълви Елън. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не мога да го избегна. Тъжен съм.
— Съжалявам, че те направих толкова нещастен.
— Не съжалявай за това. Съжалявай, че ме направи толкова щастлив. От това боли, жено. Че ме направи толкова щастлив.
От устните й се изтръгна хлип. Обърна се и напусна без дума повече.
Джак и Марта излязоха след нея. Алфред се поколеба, изглеждаше смутен, но и той ги последва.
Том остана зяпнал в стола, който бе оставила. „Не, не може да е вярно, тя не ме оставя.“
Седна в стола. Беше все още топъл от тялото й, тялото, което обичаше толкова много. Стегна лицето си, за да спре сълзите.
Знаеше, че сега не може да я разубеди. Тя никога не се двоумеше: беше човек, който взима решение и действа.
Но можеше да съжали след време.
Вкопчи се в тази сламка надежда. Знаеше, че тя го обича. Това не беше се променило. Едва предната нощ тя се бе любила трескаво, като човек, който иска да утоли ужасна жажда. А след като той се задоволи, беше се превъртяла върху него и продължи, целуваше го жадно, стенеше задъхано в брадата му, докато свършваше отново и отново, докато насладата толкова я изтощи, че не можеше повече. И не й харесваше просто да се любят. Радваше се да са непрекъснато заедно. Говореха постоянно, много повече, отколкото той с Агнес си бяха говорили в първите години. „Ще й липсвам точно толкова, колкото тя ще липсва на мен“, помисли си той. „След време, щом ядът й отмине и потъне в ново ежедневие, ще зажаднее за някой, с когото да говори, здраво тяло, което да гали, брадато лице, което да целува. Тогава ще се сети за мен“.
Но тя беше горда. Можеше да се окаже твърде горда, за да се върне, дори да го иска.
Той скочи от стола. Трябваше да й каже каквото му бе на ума. Излезе от къщата. Тя беше при портата на приората, сбогуваше се с Марта. Том затича покрай конюшнята и я догони.
Усмихна му се с тъга.
— Довиждане, Том.
Взе ръцете й.
— Нали ще се върнеш един ден? Просто за да ни видиш? Ако знам, че не си отиваш завинаги, че ще мога да те видя отново някога, макар и съвсем за малко… ако знам това, мога да го понеса.
Тя се поколеба.
— Моля те?
— Добре — отрони тя.
— Закълни се.
— Не вярвам в клетви.
— Но аз вярвам.
— Добре. Заклевам се.
— Благодаря ти.
Придърпа я нежно към себе си. Тя не се възпротиви. Прегърна я и самообладанието му рухна. Сълзите потекоха по лицето му. Накрая жената се отдръпна. Пусна я с неохота. Тя се обърна към портата.
В този момент откъм конюшнята се разнесе шум като от буен и непослушен кон, тъпчещ на място и пръхтящ. Всички неволно се обърнаха. Беше черният жребец на Уейлрън Бигод, а епископът се канеше да го яхне. Очите му се кръстосаха с тези на Елън и той замръзна.
В този момент тя запя.
Том не знаеше песента, макар да я беше чувал да я пее често. Мелодията беше ужасно тъжна. Думите бяха на френски, но той ги разбираше съвсем добре.
Строителят извърна поглед от нея и се вгледа в епископа. Уейлрън беше уплашен. Устата му бе зяпнала, очите — разширени, лицето му — смъртно бледо. Том се смая: защо една простичка песен имаше силата да уплаши такъв човек?
Елън извика:
— Сбогом, Уейлрън Бигод. Оставям Кингсбридж, но не оставям тебе. Ще бъда с теб в сънищата ти.
„И в моите“, помисли Том.
За миг всички сякаш застинаха.
Елън се обърна, хванала Джак за ръката. Хората на двора ги загледаха в мълчание, докато тя крачеше през портите на манастира, а после се стопи в сгъстяващия се мрак.
Втора част
1136 — 1137
Пета глава
I
След като Елън си отиде, неделите в къщата за гости станаха много кротки. Алфред риташе топка със селските момчета в ливадата отвъд реката. Марта, на която й беше мъчно за Джак, си играеше игри наужким. Събираше наужким зеленчуци, правеше супа наужким и обличаше кукла. Том работеше над плана на катедралата.