Устоите на Земята (Част първа)

— Да му пикая на Правилото на Свети Бенедикт! — ревна тя с цяло гърло. После надигна полата си, сви колене и уринира върху книгата.

Мъжете зареваха от смях, заблъскаха по масите, викаха и свиреха, запляскаха с ръце и затропаха. Том не беше сигурен дали споделяха презрението на Елън към Правилото или просто се забавляваха от гледката с една красива жена, която се разголва така. Имаше нещо съблазняващо в безсрамната й вулгарност, но също толкова възбуждащо бе да видиш как някой открито се подиграва с книгата, покрай която монасите се държаха така досадно сериозни. Каквато и да бе причината, бяха във възторг.

Тя скочи от масата сред гръм от ръкопляскания и избяга през вратата.

Всички заговориха едновременно. Никой изобщо не беше виждал нещо подобно досега. Том беше ужасен и притеснен — знаеше, че последствията щяха да са жестоки. И все пак, част от него си мислеше: „каква жена!“

Джак скочи след миг и затича след майка си, със следа от усмивка на подутото си лице.

Том се озърна към Алфред и Марта. Алфред гледаше объркано, а момичето се подхилваше.

— Хайде, вие двамата — каза им и напусна с тях трапезарията.

Когато излязоха навън, Елън не се виждаше никаква. Прекосиха моравата към къщата за гости и я намериха там. Седеше на стола и го чакаше. Беше облякла наметалото си и държеше голямата си кожена торба. Изглеждаше хладна, спокойна и сдържана. Сърцето на Том изстина като видя торбата й, но се престори, че не я е забелязал.

— Ще се плаща адски — промълви той.

— Не вярвам в ада — рече тя.

— Надявам се да разрешат да се изповядаш и покаеш.

— Няма да се изповядвам.

Самообладанието му рухна.

— Елън, не тръгвай…

Изглеждаше тъжна.

— Слушай, Том. Преди да те срещна си имах храна за ядене и място за живеене. Бях в безопасност и сигурност, и се справях сама. Нямах нужда от никого. Откакто бях с теб, бях по-близо до гладната смърт от когато и да било през живота си. Ти сега си намери работа, но никаква сигурност няма в нея. Приоратът няма пари да строи нова църква и до другата зима може отново да хванеш пътя.

— Филип все някак ще събере пари — каза Том. — Сигурен съм.

— Не можеш да си сигурен.

— Ти не вярваш — каза той с горчивина. И изведнъж, преди да е успял да се спре, добави: — Ти си също като Агнес, не вярваш в моята катедрала.

— О, Том, ако бях само аз, щях да остана — каза тя тъжно. — Но погледни сина ми.

Том погледна Джак. Лицето му беше посиняло от натъртеното, ухото му се беше подуло два пъти повече от нормалното, ноздрите му бяха пълни със съсирена кръв и имаше счупен преден зъб.

— Страхувах се, че ще отрасне като диво животно, ако останем в гората — каза тя. — Но ако това е цената да се научи да живее с други хора, твърде висока е. Затова се връщам в гората.

— Не казвай това — помоли я той отчаяно. — Хайде да поговорим. Не взимай припряно решение…

— Не е припряно. Не е припряно, Том. — Каза го с много тъга. — Толкова съм тъжна, че дори не мога да се ядосам вече. Наистина исках да бъда твоя жена. Но не на каквато и да е цена.

Ако Алфред не беше гонил Джак, нищо от това нямаше да се е случило, помисли си Том. Но беше само момчешка свада, нали? Или Елън беше права като му каза, че е сляп за Алфред. Започваше да чувства, че е грешал. Може би трябваше да се държи по-твърдо със сина си. Момчешките свади бяха едно, но Джак и Марта бяха по-малки от Алфред. Може би все пак беше побойник.

Но вече бе твърде късно да промени станалото.

— Остани в селото — замоли я той. — Изчакай малко да видим какво ще стане.

— Не мисля, че монасите ще ми позволят вече.

Осъзна, че е права. Селото беше собственост на приората и всички домакини плащаха наем на монасите — обикновено под формата на няколко дни труд — и монасите можеха да откажат да приютят всеки, който не им харесваше. Трудно можеше да бъдат обвинени, ако отхвърлеха Елън. Тя си беше взела решението и буквално бе пикала на всякаква възможност да се откаже.

— Ще тръгна с теб тогава. Манастирът вече ми дължи седемдесет и два пенса. Ще поемем отново по пътя. Преживяхме преди…

— А децата ти? — кротко попита тя.

Том си спомни как Марта беше плакала от глад. Знаеше, че не може да я принуди да премине отново през това. А го имаше и бебето му, Джонатан, което живееше тук с монасите. „Не искам да го оставя отново“, помисли си Том. „Веднъж го направих и се мразех за това“.

Но не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Елън.

— Не се разкъсвай — каза му тя. — Не желая пак да тъпча пътищата с теб. Това не е решение — ще сме по-зле, отколкото бяхме, във всяко отношение. Ще се върна в гората и ти няма да дойдеш с мен.

Том се втренчи в нея. Искаше му се да повярва, че не го казва сериозно, но изражението на лицето й говореше обратното. Не можеше да измисли нищо повече, с което да я спре. Отвори уста да заговори, но не излязоха думи. Чувстваше се безпомощен. Тя дишаше задъхано, гърдите й се вдигаха и спадаха от вълнение. Щеше му се да я докосне, но чувстваше, че тя не го иска. „Може би никога повече няма да я прегърна“, помисли си. Трудно му бе да го повярва. От толкова седмици беше лягал с нея всяка нощ и я беше докосвал с такава близост, че все едно себе си бе докосвал. А сега изведнъж това му бе забранено и тя изглеждаше тъй чужда.