Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
да те върнем у дома. Макар че, ако бях на твое място, не съм
много сигурен дали щях да го искам. – Отново огледа гради-
ната. – Западна Вирджиния е много по-готина, отколкото съм
си мислел.
Засмях се.
– Само че сега не сме в Западна Вирджиния, което, между
другото, не е толкова лошо. Това е градината на Соня Карп...
Вцепених се, неспособна да повярвам на току-що изре-
ченото от мен. Бях толкова щастлива да го видя, толкова ми
олек на... че се издъних. Лицето на Ейдриън стана много, мно-
го сериозно.
303
р и ш е л м и й д
– Соня Карп ли каза?
В главата ми изникнаха няколко възможности. Разбира се,
беше най-лесно да го излъжа. Можех да заявя, че това е място,
на което съм била много отдавна, че ни е водила тук на екскур-
зия, за да видим дома ѝ. Това обаче щеше да прозвучи адски
неубедително. Освен това предположих, че по лицето ми си
личи, че се измъчвам от чувство за вина. Добре се насадих.
Една плитка лъжа нямаше да успее да заблуди Ейдриън.
– Да – признах си накрая.
– Роуз, Соня Карп е стригой.
– Вече не е.
Ейдриън въздъхна.
– Знаех си, че да стоиш далеч от всякакви бъркотии, е пре-
калено хубаво, за да е истина. Какво се случи?
– Ами... хм, Робърт Дару я преобрази.
– Робърт? – Ейдриън презрително сви устни. Двамата вла-
деещи магията на духа никак не се понасяха. – И понеже имам
чувството, че навлизаме в нещо като Територията на смахна-
тите – което означава много, щом го казвам аз, – ще направя
предположение, че Виктор Дашков също е с теб.
Кимнах, но отчаяно закопнях някой да ме събуди, за да ме
измъкне от разпита на Ейдриън. По дяволите! Как можах да
се накисна в тази каша?
Ейдриън ме пусна и нервно закрачи наоколо.
– Добре, значи така. Ти, Беликов, алхимикът, Соня Карп,
Виктор Дашков и Робърт Дару, всичките заедно, се размота-
вате някъде в Западна Вирджиния.
– Не – веднага отрекох.
– Не?
– Ние, хм, не сме в Западна Вирджиния.
– Роуз! – Ейдриън престана да кръстосва и се върна при
мен. – Къде, по дяволите, се намираш? Твоят старец, Лиса,
всички тук си мислим, че си добре и в безопасност.
– Така е – заявих надменно. – Просто не съм в Западна
Вирджиния.
– Тогава къде си?
– Не мога... не мога да ти кажа. – Мразех се, че не можех
да му кажа, особено след като видях изражението му. – Отчас-
304
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
ти заради сигурността ни. Отчасти заради това, че... ами, хм,
всъщност не зная къде точно се намираме.
Той ме улови за ръцете.
– Не можеш да постъпваш така. Този път не можеш просто
да побегнеш накъдето ти скимне, заради някой свой шантав
каприз. Не го ли разбираш? Ще те убият, ако те открият.
– Не е шантав каприз! Заели сме се с нещо много важно.
Нещо, което ще помогне на всички нас.
– Нещо, което не можеш да споделиш с мен? – предположи той.
– По-добре ще бъде, ако не си замесен – казах и силно сти-
снах ръцете му. – По-добре ще е, ако не знаеш подробностите.
– А междувременно мога да си клатя краката в блажено
неведение, знаейки, че във врата ти диша елитен отряд.
– Ейдриън, моля те! Моля те, просто ми се довери. Повяр-
вай ми. Имам основателна причина – замолих го аз.
Той пусна ръцете ми.
– Вярвам само, че ти си мислиш, че имаш основателна при-
чина. Не мога да си представя заради какво си заслужава да
рискуваш живота си.
– Та аз правя това през целия си живот – припомних му.
Изненадах се колко сериозно прозвуча току-що казаното от
мен. – Някои неща си заслужават.
Искри като от статично електричество накъсаха образа,
който виждах, като при влошена от смущения телевизионна
картина. Светът започна да помръква.
– Какво става? – извиках тревожно.
Той се намръщи.
– Някой или нещо се опитва да ме събуди. Вероятно майка
ми ме проверява за стотен път.
Протегнах ръце към него, но той вече избледняваше.
– Ейдриън! Моля те, не казвай на никого! На никого.
Не разбрах дали чу молбите ми или не, защото сънят ми
напълно изчезна. Събудих се в колата. Първото, което ми се
искаше, беше да изругая яростно, но не исках да се издавам.
За нищо на света спътниците ми не биваше да узнават за идиот-
щината, която бях допуснала. Огледах се нервно и едва не под-
скочих, като видях напрегнато вторачените в мен очи на Соня.
– Беше те споходил сън, създаден от магията на духа – рече тя.