Последна саможертва

цяла вечност. Всички бяха смутени, всеки по напълно

различни причини. Първоначалната изненада на Джил

бе примесена с възбуда, но докато местеше поглед от лице на

лице, усмивката ѝ постепенно взе да помръква и накрая изгле-

ждаше не по-малко смутена от нас.

– Какво става? – попита един нов глас. След броени мигове

Емили Мастрано застана до дъщеря си. Емили огледа мен и

Сидни с любопитство, но веднага след това ахна, когато за-

беляза третия член на групата ни. – Соня! – Със сгърчено от

паника лице Емили дръпна Джил зад себе си. Емили не при-

тежаваше бързите рефлекси на пазителите, но трябваше да ѝ

призная, че реагира много скоростно.

– Емили? – Гласът на Соня бе едва доловим, пресеклив. –

Аз съм... аз съм... наистина съм аз.

Емили се опита да издърпа навътре и мъжа, но се спря, кога-

то се вгледа по-внимателно в Соня. Като всички останали, и тя

бе длъжна да признае очевидното. Соня вече не притежаваше

характерните за стригоите черти. Освен това се бе появила на

прага на къщата посред бял ден, при ярка слънчева светлина.

Емили се запъна, преди да отвори уста да каже нещо, но устни-

те ѝ не успяха дори да помръднат. Накрая се обърна към мен:

– Роуз... какво става?

Бях изненадана, че гледа на мен като на авторитетна лич-

ност, първо, защото се бяхме срещали само веднъж досега и

 309 

р и ш е л м и й д

второ, честно казано, аз също не бях наясно какво ставаше.

Направих няколко опита, преди да успея да проговоря:

– Мисля, че... мисля, че първо трябва да влезем вътре...

Емили отново насочи поглед към Соня. Джил се опита да

си проправи път напред, за да проумее за какво бе цялата тази

драма, но майка ѝ продължаваше да блокира вратата, все още

неуверена, че е безопасно. Не можех да я обвинявам. Най-по-

сле бавно ни кимна и отстъпи от вратата, за да ни пусне вътре.

Сидни хвърли бърз поглед назад към колата, където ни ча-

каха Виктор, Робърт и Дмитрий.

– Какво ще правим с тях? – попита ме тя.

Поколебах се. Искаше ми се Дмитрий да бъде този, който

ще взриви бомбата, но може би Емили бе в състояние да се

справя с изненадите само ако ѝ се поднасяха една по една. Не

беше нужно да се движиш в кръговете на висшата аристокра-

ция, за да знаеш кой е Виктор Дашков и как изглежда. Дока-

зателство за това бе пътуването ни до Лас Вегас. Обърнах се

към Сидни и поклатих глава.

– Те могат да изчакат.

Настанихме се във всекидневната на къщата. Емили ни за-

позна със съпруга си Джон Мастрано – мъжа, който ни беше

отворил вратата. Домакинята бе преодоляла смущението си и

предложи да ни донесе по нещо за пиене, като при най-обик-

новено посещение, но изражението на лицето ѝ потвърждава-

ше, че още е в шок. Подаваше ни чашите с вода сковано, като

робот, толкова бледа, че можеше да мине за стригой.

Джон хвана ръката на съпругата си веднага щом тя седна