Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
305
р и ш е л м и й д
– Откъде знаеш?
– От аурата ти.
Смръщих вкиснато вежди.
– Някога смятах аурите за нещо супер, но точно сега започ-
ват адски да ме дразнят.
Тя леко се позасмя – за пръв път, откакто бе преобразена.
– Те съдържат много ценна информация, ако знаеш как да
ги разчиташ. С Василиса ли беше?
– Не. С гаджето ми. И той владее магията на духа.
Очите ѝ се разшириха от изненада.
– С него ли беше?
– Да. Защо? Какво лошо има?
Тя се намръщи. Изглеждаше озадачена. След няколко
мига отмести погледа си към предната седалка, където бяха
Дмитрий и Робърт. После очите ѝ пак се впиха в мен изпита-
телно, и то така, че ледени тръпки полазиха по гръбнака ми.
– Нищо – изрече едва чуто. – Нищо лошо няма.
Изсумтях презрително.
– Хайде де, определено ми се стори...
– Тук! – извика Соня, като рязко се извърна от мен, наве-
де се напред и посочи накъде да продължим. – Давай по тази
отбивка.
Едва не подминахме „тази отбивка“ от магистралата.
Дмитрий бе принуден да предприеме фантастична маневра –
като онази при бягството ни в Пенсилвания – за да вземе завоя.
Колата се раздруса и поднесе. Чух как Сидни извика зад мен.
– Следващия път ме предупреждавай по-отрано – отбеляза
Дмитрий.
Но Соня не го слушаше. Погледът ѝ беше изцяло прикован в
пътя, по който напредвахме сега. Стигнахме до един светофар и
пред нас се появи приветлив надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В АН АР-
БЪР, МИЧИГАН. Искрицата живот, която преди малко бях съ-
зряла в очите на Соня, угасна, за да отстъпи на обичайното ѝ на-
прегнато състояние, като на някакъв робот. Въпреки увещанията
на Сидни, Соня все още се притесняваше от това пътуване. Още
страдаше от чувство за вина. Още се мислеше за предателка.
– Къде сме? – попитах неспокойно. – И колко дълго пътува-
ме? – Едва бях забелязала как премина пътуването. Отначало
306
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
бях будна, но останалото ми се губеше заради виденията ми с
Лиса и Ейдриън.
– Шест часа – отговори ми Дмитрий.
– Дай наляво и завий надясно на следващия ъгъл – нареди
му Соня.
В колата надвисна напрежение. Сега всички бяха будни.
Сърцето ми се разтуптя лудешки, докато навлизахме все по-
навътре в предградието. Коя бе къщата? Наближавахме ли?
Не е ли някоя от онези там? Пътувахме бързо, но на мен ми
се стори безкрайно. Затова всички колективно въздъхнахме
облекчено, когато Соня внезапно посочи една къща.
– Ето. Тук е.
Дмитрий отби в алеята за автомобили пред тухлена къща с
идеално окосена морава пред нея.
– Сигурна ли си, че твоите роднини още живеят тук? – по-
питах Соня.
Тя остана безмълвна и осъзнах, че отново е вярна на обе-
щанието си. Състояние на пълен блокаж. Повече нищо няма-
ше да мога да изтръгна от нея.
Дотук с напредъка в общуването.
– Мисля, че има само един начин да проверим – промър-
морих, докато откопчавах колана на седалката си. – Планът си
остава същият, нали?
По-рано двамата с Дмитрий бяхме обсъдили кой да слезе
и кой да остане да дежури в колата, ако Соня ни отведе на ве-
рния адрес. Не беше разумно да оставяме двамата братя сами
в колата. Въпросът бе кой да ги охранява. Решихме Дмитрий
да се заеме с това, докато аз и Сидни придружаваме Соня на
срещата с роднините ѝ, които несъмнено ги очакваше шоки-
ращо посещение.
– Планът си остава същият – кимна Дмитрий. – Ти отиваш
до входа на къщата. Не изглеждаш толкова застрашителна.
– Хей!
Той ми се усмихна.
– Казах „изглеждаш“.
Но в думите му имаше истина. Дори и когато беше напълно
спокоен, около Дмитрий витаеше нещо силно и заплашител-
но. Трите жени на прага щяха да се сторят по-безобидни на
307
р и ш е л м и й д
обитателите на къщата – особено ако се окаже, че роднините
на Соня са се преместили. По дяволите, нищо чудно тя да ни
беше довела нарочно на грешен адрес.
– Бъди внимателна – напомни ми Дмитрий, докато слиза-
хме от колата.
– И ти – не му останах длъжна. Това ми спечели още една
усмивка, този път малко по-топла, по-чувствена.
Емоциите, които раздвижи у мен, отлетяха, докато вървя-
хме със Соня и Сидни по тротоара. Гърдите ми се стегнаха.
Това беше. Или не беше? Нима бяхме стигнали до крайната
цел на пътуването ни? Наистина ли бяхме открили другия