Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Ставаш ми все по-симпатичен, бристълчанино! — възкликна господин Донован. — Моряк ли си?
— Не, ханджия.
Яркосините очи се впериха с нежност в лицето на Ричард.
— Нещо не ми приличаш на ханджиите, които съм виждал досега.
Ричард начаса усети, че онзи му се слага, но се направи, че не разбира.
— В тоя занаят съм по наследство — рече той нехайно. — Баща ми също е кръчмар.
— Познавам Бристъл. Коя пивница?
— „Гербът на Кугхър“ на Брод Стрийт. Баща ми още я държи.
— А синът му какво — изселват го в Ботаническия залив. За какво ли, интересно? Не ми се виждаш пияница, начетен човек си. Сигурен ли си, че си най-обикновен ханджия?
— Повече от сигурен. Разкажете ми още нещо за двата кораба.
— „Сириус“ е с водоизместимост към шестстотин тона, някъде там, превозва главно хора — жените на моряците и други такива. Има си капитан — някой си Джон Хънтър, в момента го командва само той. Филип е в Лондон, сражава се с Вътрешното министерство и с кралския двор. Доколкото разбрах, главният лекар на кораба е син на доктор по музика, помъкнал е, моля ти се, и пиано. Е, „Сириус“ е бавничък, но инак си го бива.
— А стражевият кораб?
— Казва се „Бдителност“. Виж, той наистина си е стар, някъде на трийсетина години, вече е взел-дал. Капитан му е лейтенант Хари Бол. Не знам как ще се оправи — корабът е плавал най-много от Темза до Плимут.
— Благодаря ви за сведенията, господин Донован — изправи се Ричард и изкозирува като пехотинец, сетне потътри нозе, оковани във вериги.
„От хората е, които дават мило и драго да кръстосват из моретата, ала не повече от два пъти на един и същ кораб. Нашият драг Стивън Донован честичко се влюбва и разлюбва, но голямата му любов всъщност е морето — за него е венчан той!“
След като се върна в сумрачния зандан, Ричард разказа и на останалите за корабите, които ще ги придружават.
— И така, според мен днес-утре ще потеглим — най-малкото за Портсмут.
Айк Роджърс също имаше какво да съобщи.
— В Ботаническия залив ще си имаме и жени — отбеляза той, до немай-къде доволен. — „Лейди Пенрин“ е натоварена само с каторжнички — били към стотина.
— По половин жена на всеки от „Александър“ — намеси се и Бил Уайтинг. — Дано ми се падне половинката, която говори, хем така ще си продължа с овцете.
— От „Дюнкерк“ в Плимут ще натоварят още жени.
— Заедно с някоя и друга овчица и юничка, а, Тафи?
В първия ден на февруари, след двайсет и четири часово забавяне заради обичайните неуредени сметки с доставчиците, четирите кораба най-сетне потеглиха.
Трябваха им четири дни кротко плаване, за да изминат стоте километра до Маргейт Сандс — още не бяха заобиколили Норт Форланд, за да навлязат в протока Па дьо Кале, а някои вече легнаха, повалени от морска болест. На нара на Ричард всички се чувстваха добре, но на Айк Роджърс му прилоша още щом корабът се поразклати — ставаше му все по-зле, докато след няколко часа не хвърлиха котва при Маргейт.
— Странна работа! — затюхка се Ричард, докато му подаваше пречистена през филтъра водица. — Пък аз си мислех, че човек, свикнал да язди, няма и да усети, че пътува по море: все пак при ездата постоянно се движиш.
— Да де, но нагоре-надолу, а не насам-натам — пророни Айк, признателен за водата — единственото, което стомахът му не връщаше. — Божичко, Ричард, ще взема да умра!
— Я не говори глупости! Ще ти мине, морската болест ще те мъчи само докато посвикнеш с плаването.
— Съмнявам се, че някога ще свикна. Сигурно защото не съм бристълчанин.
— Мнозина бристълчани, например аз, никога не са пътували с кораб. Нямам представа как ще се чувствам, когато излезем в открито море. А сега се опитай да хапнеш от попарата. Наквасих малко хлебец във вода. Няма да го повърнеш, обещавам — запредумва той Айк.
Другият мъж обаче обърна глава.
Неди Перът се бе уговорил с Краудър и Дейвис на долния нар: в замяна на това, че ще чука силно, ако някой тръгне да повръща, Уилям Стенли от Сийнд и Мики Денисън да бъдат пращани чистят бълвоча по палубата и да изпразват кофите. И на двете пътеки, до преградата при кърмата имаше каци с около осемстотин литра морска вода, с която каторжниците да, се къпят, да се перат и да мият помещението. Те със стъписване узнаха, че ще изпразват кофите с изпражненията в обковани с олово улеи под долните нарове, точно до стената на корпуса, те пък се оттичаха в трюмната вода, която би трябвало всекидневно да се изпомпва с помпи. Ала хора с опит по корабите като Мики Денисън се кълняха, че никога, ама никога през живота си не са виждали трюмна вода, която да е по-мръсна, отколкото водата на „Александър“.