Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Значи си лондончанин.
— А ти — съдейки от акцента, си бристълчанин. Конъли, Перът, Уилтън и Холистър ги познавам, но теб, мой човек, не съм те мяркал в Нюгейтската тъмница в Бристъл.
— Казвам се Ричард Морган и наистина съм от Бристъл, но ме осъдиха в Глостър.
— Чух те какво говореше и как ще убивате времето. И ние ще правим като вас, ако не е достатъчно светло, за да играем карти. — Краудър въздъхна тежко. — Пък аз си мислех, че няма по-пъклен кораб от оня „Меркурий“. Оказа се, че има, Ричард — „Александър“!
— Нима си очаквал друго? Тия кораби са правени да прекарват роби, но се съмнявам да са натъпквали повече чернокожи, отколкото сме ние сега тук. Е, все пак имаме ония три маси в средата, значи ще се храним седнали.
— Каква ти храна! Нали ги знаеш що за стока са готвачите във флотата! — изсумтя Краудър.
— Е, едва ли си се надявал да ти готви готвачът на странноприемница „Храсталакът“.
Ричард се качи на горния нар да съобщи новината за кофите, после извади филтъра.
— Сега повече от всякога трябва да пречистваме водата, макар да е излишно да се притесняваме, че някой ще ни навлезе в територията и ще ни задигне вещите. — Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А ти, Неди, беше прав за Краудър и Дейвис. Изпечени злодеи.
Двама свъсени като буреносни облаци флотски редници запалиха светилници и тръгнаха да им раздават храната. Всяка от трите маси беше дълга към дванайсет метра, край тях имаше шест тесни пейки, въпреки това нямаше къде игла да падне. Ричард се зае да брои главите и пресметна, че на шести януари 1787 година на „Александър“ са се качили към сто и осемдесет каторжници. Оставаха трийсет до бройката, която лейтенант Шарп беше споменал. Не всички затворници бяха от „Церера“. Имаше неколцина от „Пазител“ и повечко от „Правда“, макар че не всички от „Правда“ успяха да се дотътрят до масите. Сред тях върлуваше някаква болест с ниска температура и болка в костите. Значи не беше треска. Но имаше и болни от треска, която сякаш си беше задължителна.
Раздаваха на всекиго копаня, тенекиена лъжица и тенекиено канче с вместимост към два литра — точно по толкова, по два литра вода, се падаше на човек дневно. Храната се състоеше от много корав черен хляб и парченце варено осолено месо. Който беше зле със зъбите, се мъчеше като грешен дявол: човъркаше хляба с вилицата, която се огъваше и усукваше.
Но въпреки всичко си имаше и предимства в това да си при задния люк на затвора. „Нищо чудно и да ме скъсат от бой — отсъди Ричард, — но ще стана и ще предложа помощ на двамата пехотинци, те не знаят как да си вършат работата.“
— Може ли да помогна? — попита той и се усмихна раболепно. — Навремето съм бил кръчмар.
Начумереният пехотинец по-близо до него се сепна — извърна се и Ричард видя, че момчето е доста симпатично.
— Защо не, ще ти бъдем признателни. Само двама сме, без крака ще останем, докато нахраним близо двеста души.
Известно време Ричард раздаваше мълком копаните и канчетата — бързо се сработи с момъка, към когото се бе обърнал, а и с другия пехотинец — и той съвсем младичък.
— Защо сте увесили носове? — попита ги по едно време той едва чуто.
— Заради спалното помещение — намира се по-ниско и от вашето и е почти точно толкова пренаселено. И храната ни не е по стока. Корав хляб и осолено говеждо. Е, дават ни и брашънце и четвъртинка ром, който криво-ляво става за пиене.
— Да де, но вие не сте каторжници! Все пак…
— На този кораб — изсумтя другият пехотинец — почти няма разлика между каторжници и пехотинци. Там, където трябваше да спим ние, са настанени моряците, моля ти се. Единствената светлинка и въздух, които виждаме, проникват през люка в пода на тяхното спално помещение — гледано ей от оная преграда, те се падат към кърмата, а ние сме долу в отсека, представяш ли си! „Александър“ уж е двупалубен, но никой не си направи труда да спомене, че втората палуба е за товарите, понеже корабът прекарва доста товар, а няма истински отсек.
— „Александър“ превозва роби — вметна Ричард, — значи не му трябва истински отсек. Капитанът е свикнал да държи товара — негрите, де, тук, където сме сега ние, а екипажът е в помещението при кърмата. Затова и няма фордек за моряците. А колкото до квартердека, той е на капитана. — Стана му мъчно за двете момчета, но го зачовърка и любопитство. — Значи е сложил офицерите ви в квартердека, така ли?