Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Да, в една тясна като килия каюта и не ги допуска до своя камбуз, затова те от немай-къде се хранят заедно с нас — отвърна пехотинецът, който раздаваше копаните с осоленото говеждо и хляба. — Нямат право да влизат дори в каюткомпанията, капитанът си я държи за себе си и за първия си заместник, един надут пуяк. Досега не съм виждал такава чудесия като тоя кораб. Но всъщност извън военноморските сили това е първият кораб, в който влизам.
— Щом корабът бъде натоварен, ще останете под ватерлинията — отбеляза замислен Ричард. — Ако наистина по договор ще прекарва освен каторжници и някаква стока, ще си бъде доста претоварен. А щом преходите от пристанище до пристанище ще траят по два месеца, само водата на борда ще бъде най-малко деветдесет хиляди литра.
— Уж си кръчмар, а я как разбираш от кораби! — възхити се момъкът, раздаващ водата.
— От Бристъл съм, а там корабите значат много. Казвам се Ричард. А вие как се казвате?
— Аз — Дейви Евънс, а той е Томи Грийн — отвърна пехотинецът, раздаващ водата. — Сега сме с вързани ръце, налага се да стискаме зъби и да търпим, но следващата седмица, щом стигнем в Портсмут, всичко ще се промени — майор Рос ще строи на бърза ръка капитан Дънкан Синклер.
— А, да, знам го майор Рос, той ще командва морските пехотинци и ще бъде заместник–губернатор.
— Ти пък откъде знаеш?
— Каза ми един приятел.
„На доста въпроси получих отговори — взе да разсъждава Ричард, докато пречистваше през филтъра водата. — Собствениците на кораба са побързали да се възползват от възможността, нагърбили са се с поръчката, скрили са някоя и друга дребна подробност от миналото на «Александър» и са предпочели да си затворят очите пред факта, че освен на каторжниците ще се наложи да намерят място и за морските пехотинци. Значи другата седмица ще бъдем в Портсмут и си имаме капитан, който се казва Дънкан Синклер — сто на сто шотландец, както и Робърт Рос, командира на пехотинците. В кърпа ни е вързано, че ще се хванат за гушите. Ако помня добре онова приятелче Нютон и закона му за действието и противодействието, ще има да хвърчи перушина.“
И тази, и следващата, и по-следващата седмица „Александър“ не отплава за Портсмут, а продължи да стои на котва в Темза. На десети януари все пак се поразмърда под съпровода на стенанията и жалбите на онези, които очакваха да ги тръшне морска болест, но стигна, при това, теглен на буксир от един от тендерите, едва до Тилбъри, все така в заветните води на Темза, където почти не се и поклащаше.
Сега на борда имаше сто и деветдесет каторжници, макар и двама-трима да се бяха споминали — заради това лейтенант Шарп бе определил горния кат на наровете в средата при масите за нещо като лазарет с надеждата да ограничи болестите и те да не започнат да косят наред.
Всички роптаеха да им махнат оковите от ръцете, ала сержант Найт (още щом чу, че ще получи някоя и друга лира, за да се почерпи, той начаса откликна и предостави дъски, скоби и всичко необходимо — момчетата на Ричард не бяха единствените, които се възползваха от малката слабост на сержанта) не искаше и да чуе да ги свали, докато недоволството на каторжниците не прерасна в доста гръмогласен и ужасяващ изблик на гняв, отприщен, когато един от затворниците беше помилван и бе пуснат да си ходи по живо, по здраво. Всички викнаха с цяло гърло, заблъскаха и затропаха с крака — врява, от която човек можеше да полудее. Станеше ли време да раздават храната, пехотинците слизаха в пълно въоръжение, като преди това пренасяха малкото оръдие при Люка и го обкръжаваха с насочени мускети. Чак тогава си дадоха сметка, че са твърде малко, за да озаптят сто и деветдесет озверели мъже.
И понеже корабът все пак си беше негов, капитан Дънкан Синклер заповяда белезниците и оковите да бъдат махнати за постоянно от ръцете на каторжниците и всеки ден те да се разхождат няколко минути по дванайсетима на палубата. Избягаше ли някой каторжник, това щеше да струва на капитана четирийсет лири стерлинги, които трябваше да извади от собствения си джоб, затова и Синклер нареди на морските пехотинци и на неколцина души от екипажа да смъкнат във водата корабните лодки и да кръжат около „Александър“.
Тези минути на горната палуба бяха сред най-сладостните, които Ричард бе изживявал някога. Оковите на краката му се струваха леки като перца, леденостуденият въздух сякаш дъхтеше по-прелестно и от теменужки и жълт шибой, придошлата шупнала река бе досущ лента разтопено сребро, а от животинките, препускащи весело по палубата, му ставаше по-мило на душата и отколкото когато се беше любил с Ан-Мари Латур. Май половината моряци и пехотинци притежаваха поне по едно куче: имаше кафеникаво морави хрътки, едроглави булдози, смешни шпаньоли, териери и безброй безпородни псета. Огромният пъстър котарак си имаше и жена — и тя шарена като него, както и шест котенца, а повечето овце и свине щяха да раждат всеки момент. Патиците и гъските също си се разхождаха на воля, но виж, кокошките бяха оградени на юта близо до камбуза на екипажа.