Сага за Австралия

— „Скарбъро“ — поясни четвъртият помощник-капитан Стивън Донован, гушнал пъстрия котарак. — Това там е „Лейди Пенрин“, него вече го знаеш, после е „Принцът на Уелс“. Не успяха да вместят всичко на пет кораба, затова включиха и шести. „Шарлот“ и „Дружба“ отплаваха за Плимут, за да натоварят хората от „Дюнкерк“.

— Ами трите кораба, на които прехвърлят товари от лихтерите при брега? — попита Ричард, а после се извърна и изгледа кръвнишки Бил Уайтинг — нищо чудно да реши, че щом са ги извадили от затвора долу, може да си позволи някоя и друга волност и да пуска шегички за педалите пред господин Донован, нещо, от което той надали щеше да остане много доволен.

— Това са товарните кораби „Бороудейл“, „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“. Ще носим доста провизии, които да ни стигнат за три години напред, след като пристигнем в Ботаническия залив — отвърна господин Донован и замилва с очи Ричард.

— А колко според Адмиралтейството ще пътуваме дотам? — поинтересува се Томас Краудър и взе да се умилква на помощник-капитана.

Но понеже не си падаше по такива маймуняци, господин Донован предпочете да отговори на Ричард Морган, който му беше изключително симпатичен. Не толкова заради външния вид, макар че мъжът си беше красавец, колкото заради гордото му държание и усещането, че предпочита да не споделя мислите си с всеки срещнат. Бе роден за водач, но беше пълна противоположност на Джони Пауър, когото целият екипаж познаваше добре. Пауър бе моряк, плавал по река Темза, имаше достатъчно здрав разум, за да не говори тук на пандизчийски жаргон, и начаса намери общ език с членовете на екипажа.

— Според Адмиралтейството пътуването ще ни отнеме някъде четири — шест месеца — отвърна господин Донован, като най-демонстративно пренебрегваше Краудър.

— Аз пък смятам, че ще пътуваме по-дълго.

— Съгласен съм. Когато си правят сметките, ония в Адмиралтейството си въобразяват, че винаги духа попътен вятър, че мачтите никога не се прекършват, рейките не се откачат, платната не се прокъсват и не увисват.

Той почеса под брадичката котарака, който мъркаше високо.

— Нямате ли куче? — поинтересува се Ричард.

— Не са ми притрябвали тия проклетии! Родни е котаракът на кораба и не отстъпва на никое псе тук, затова и те не го закачат. Кръстен е на адмирал Родни, с когото служих в Западна Индия, когато погнахме жабарите от Ямайка. — Той изсъска на един булдог, който се навърташе около тях, Родни стори същото и псето реши, че има неотложна работа другаде. — На кораба има двайсет и седем кучета, все на пехотинци са. Скоро обаче няма да остане и помен от тях. Шпаньолите и териерите пак се ядват, поне гонят плъховете, но хрътките не вършат друго, освен да привличат акулите. Псетата падат зад борда. Котките — никога!