Сага за Австралия

До тринайсети март издъхнаха още четирима — сега на наровете на „лазарета“ имаше шест трупа, някои от които се разлагаха вече цяла седмица. Никой не искаше и да чуе да слезе и да ги докосне — всички вече знаеха, че тук върлува чума.

На тринайсети март призори предният люк се отвори и неколцина пехотинци с ръкавици и кърпи на лицата изнесоха шестте трупа.

— Защо ли? — учуди се Уил Конъли. — Не че ми е мъчно за тях. Но все пак защо?

— Защото на посещение ще ни дойде някоя важна клечка — отвърна Ричард. — Стегнете се, момчета, и изглеждайте така, сякаш пращите от здраве.

Малко след като изнесоха труповете, се появи майор Робърт Рос, придружаван от лейтенант Джон Джонстън, лейтенант Джеймс Шарп и някакъв мъж, който, съдейки от държанието, явно беше лекар. Тъничък такъв, красив момък с дълъг нос, огромни сини очи и прелестна руса букла, паднала върху широкото му бяло чело. Носеха фенери, с тях имаше и десет редници пехотинци, които се спуснаха преди тях по задния люк и се подредиха пред наровете отляво и отдясно досущ мъже, пратени на погибел. Бяха достатъчно млади, за да се уплашат до смърт, и достатъчно пораснали, за да са наясно какъв призрак се спотайва тук.

Помещението се изпълни с нежна златиста светлина и Ричард най-сетне съгледа образа на своята, съдба с всичките ужасяващи подробности. Сега болните заемаха всички трийсет и четири койки, обособени като лазарет в средата. Зад тях, там, където фокмачтата се спускаше към носа, имаше преграда, много по-тясна от преградата зад нара на Ричард. Цялото помещение от край до край беше с нарове без пролуки помежду им. „Ето как, значи, се справят! Ето как натикват двеста и десет клетници в пространство с размери десет на двайсетина метра. Наблъскали са ни като сардели. Нищо чудно, че мрем като мухи. В сравнение с това тук Глостърската тъмница си беше същински рай. Поне излизахме на чист въздух и работехме. А тук има само непрогледен мрак и смрад, обездвиженост и лудост. Все повтарям на моите хора как ще оцелеем, но дали изобщо е възможно да оцелеем на такова място! Мили боже, отчаях се. Съвсем се отчаях!“

И тримата офицери от военната флота бяха шотландци, Рос говореше с най-силен акцент, Джонстън — с най-недоловим. Рос беше червенокос суров мъж с крехко телосложение и невзрачно лице, ако не броим тънката решителна уста и студените воднистосиви очи.

Първо обиколи помещението съвсем бавно, като започна от дясната страна. Вървеше така, сякаш бе на погребално шествие, въртеше като курдисан глава ту на едната, ту на другата страна, не бързаше. Спря пред койките на болните явно без да се притеснява особено, и ги огледа заедно с красивия лекар, като му шушукаше нечуто нещо, а той само кимаше рязко. Майор Рос зави между обособените в лазарет нарове и наровете при фокмачтата, сетне тръгна по пътеката вляво към кърмата.