Сага за Австралия

В затвора беше тъмно като в рог, единствената светлинка се процеждаше през отворения люк за палубата горе. А смрадта беше непоносима: вонеше на застояло, на разложена риба, разложена плът и изпражнения. Времето се изнизваше, но колко беше минало, никой не можеше да каже. Накрая люкът беше препречен с метална решетка, през която все пак влизаше някаква светлинка, колкото до люка в другия край на помещението, него оставиха отворен. Ала и светлината, просмукваща се през втория люк, не им позволяваше да видят как изглежда затворът. Заслиза поредният поток от каторжници, които говореха със сподавени гласове; мнозина плачеха, някои се разпищяха и в миг бяха укротени — от кого и как, шестимата върху нара на Ричард така и не разбраха. Ала онова, което изпитваха те, го изпитваха и всички останали.

— Мили боже! — простена, до немай-къде отчаян, Уили Конъли. — В тая тъмница няма да мога да чета. Ще взема да полудея! Ами да, ще си полудея, и толкоз.

— Не, няма да полудееш — успокои го Ричард, без дори да трепне. — Веднъж да си подредим вещите и да се установим, все ще измислим какво да правим с единствения инструмент, който ни е останал — гласовете. Ние с Тафи пеем, сигурен съм, че и други го могат. Ще си направим хор. Ще си задаваме гатанки, ще играем на главоблъсканици, ще си разказваме разни истории и шеги. — Накара момчетата да се разместят и седна до преградата при нара на Айк. — Слушайте, който ме чува! Ще се научим да убиваме времето по начини, за които не сме и мечтали, и няма да полудеем. Обонянието ни ще свикне с вонята, зрението ни ще се изостри. Полудеем ли, ще победят те, а аз няма да го допусна. Ще победим ние!

Мина доста време, през което не продума никой, но и никой не се разплака. „Ще намерят сили — каза си Ричард. — Със сигурност ще намерят.“

От предния люк при тях дойдоха двама морски пехотинци, които те виждаха за пръв път — да вземат железните пояси и веригата, с която бяха оковани всички, но оставиха оковите по ръцете им. Сега, след като вече можеше да се движи, Ричард слезе от нара, за да се опита да намери кофите. Колко ли бяха? На колко ли време щяха да ги празнят?

— Под нашия нар — рече му Томас Краудър. — Според мен се пада по една на шестима — под койката са само две. Каква ти койка! Прокруст е щял да се гордее, но и той не е успял да скове толкова тясно ложе.

— Гледам, образован си — каза Ричард, след което се намести на крайчеца на долния нар и с въздишка изпружи нозе.

— Да. Арън също си е начетен. Той е от Бристъл, аз — не. Само такова… само ме заловиха там, след като избягах от „Меркурий“. Спипаха ме на местопрестъплението, вършехме ги едни, не е за разправяне! Нашият съучастник — Арън също е забъркан — се оказа доносник. Опитахме се да бутнем рушвет. В Лондон щеше да свърши работа и да им запуши устата, но не и в Бристъл. Там гъмжи от квакери и от попове.