Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Е, и? — рече мистър Пикуик.
— Е, и… Ползата от тая измишльотина е ясна — продължи мистър Уелър. — В шест часа всяка сутрин те развързват въжетата от единия край и квартирантите падат на земята. Веднъж разбудени, те се вдигат и тихомълком си отиват!… Прощавайте, сър — рече Сам, прекъсвайки отведнъж многословното си изказване. — Не е ли туй Бери, Сейнт Едмъндс?
— Да — потвърди мистър Пикуик.
Пътническата кола затрополя по хубавия калдъръм на живописното градче, спретнато и богато на пръв поглед, и спря пред голямата странноприемница, разположена на широка открита улица, кажи-речи, срещу стария манастир.
— А това — продължи мистър Пикуик, поглеждайки нагоре — е „Ангелът“! Тук слизаме, Сам. Но известна предпазливост е необходима. Поръчайте самостоятелна стая и не споменавайте името ми. Разбрахте, нали?
— Тъй вярно, сър — отвърна Сам, като намигна съучастнически; и след като измъкна куфара на мистър Пикуик от задния багажник, набързо захвърлен там, когато хванаха дилижанса в Ийтънсуил, мистър Уелър изчезна, за да изпълни заръката. Самостоятелна стая бе веднага наета и мистър Пикуик бе заведен там незабавно.
— Сега, Сам — рече мистър Пикуик, — първото нещо, което трябва да се направи, е…
— Да се поръча вечеря, сър — прекъсна го мистър Уелър. — Много е късно за работа.
— А, да, късно е — рече мистър Пикуик, поглеждайки часовника си. — Имате право, Сам.
— И ако ме питате мен, сър — добави мистър Уелър, — след това аз бих му дръпнал едно хубаво спане до утре заран и тогаз да почнем разпитването за онзи хитрец. Няма нищо по-ободрително от съня, сър, както казала младата прислужничка, преди да изпие пълна чашка лауданум.
— Смятам, че сте прав, Сам — рече мистър Пикуик, — но аз трябва най-напред да се уверя дали той е тук и дали няма намерение да заминава.
— Това оставете на мене, сър — успокои го Сам. — Нека ви поръчам нещичко вкусно за вечеря и докато го приготвят, аз ще поразпитам там долу; мога да изстискам всякаква тайна от сърцето на всеки слуга за пет минути, сър.
— Добре, действувайте тогава — рече мистър Пикуик и мистър Уелър тутакси се оттегли.
След половин час мистър Пикуик седеше пред доста удовлетворителна вечеря, а след три четвърти мистър Уелър се върна, разузнал вече, че мистър Чарлс Фиц-Маршъл бил заръчал стаята му да се пази до второ нареждане; щял да прекара вечерта на гости някъде в околността; наредил на един прислужник да го чака, докато се завърне, и бил взел своя слуга със себе си.
— А сега, сър — разсъждаваше мистър Уелър, след като приключи своя доклад, — ако успея да побъбря с тоз негов слуга утре заран, той ще ми издрънка всичко за своя господар.
— Откъде знаете? — възрази мистър Пикуик.
— Господ да ви поживи, сър, но туй го правят всички слуги — отвърна мистър Уелър.
— О, да, не се сетих — рече мистър Пикуик. — Добре.
— Тогаз вие ще решите какво трябва да се прави, сър, и ние ще почнем съответно да действуваме.
Тъй като това изглеждаше най-доброто разрешение, което можеше да се измисли, в края на краищата се спряха на него. И мистър Уелър, с позволението на своя господар, се оттегли да прекара вечерта, както той намери за добре; скоро след това бе избран с пълно единодушие да председателствува събралата се в пивницата компания и на този почетен пост той тъй спечели разположението на господата — постоянни посетители на заведението, че бурният им смях и шумни одобрения проникваха до спалнята на мистър Пикуик и скъсиха времето на обичайната му нощна почивка поне с три часа.
Рано следната утрин мистър Уелър прогонваше всички нездрави следи от пиршеството предишната вечер посредством половинпенсова душова баня (беше придумал един млад джентълмен, прикрепен към сектора „обори“, да му помпа вода срещу предложената монета върху врата и лицето, докато напълно се съвземе), когато вниманието му бе привлечено от седнал на пейката в двора млад човек в ливрея с цвят на черница, който, видимо дълбоко погълнат, четеше някаква книга — по всяка вероятност молитвеник, — но хвърляше крадешком от време на време по някой поглед към особата под помпата, сякаш все пак проявяваше известно любопитство към тази манипулация.