Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— А — рече Сам, — такваз ли била играта?
Черничевият човек кимна многозначително.
— Знаеш ли к’во, драги приятелю — укори го мистър Уелър, — ако ти оставиш господаря си да измами таз девойка, ще се покажеш голям негодник!
— Знам това — отвърна Джоб Тротър, обръщайки към другаря си безкрайно изтерзано лице, и леко изпъшка, — знам това и то гнети душата ми. Но мога ли нещо да направя?
— Можеш! — натърти Сам. — Разкрий всичко на директорката и издай господаря си.
— Кой би ми повярвал? — отвърна Джоб Тротър. — Всички считат девойката за образец на чистота и невинност. Тя би отрекла, моят господар — също. Кой би повярвал на мене? Ще загубя мястото си и ще ме подведат под отговорност за някакъв заговор или нещо от този род. Това ще е наградата за моята постъпка.
— Има нещо вярно в туй — премисляше гласно Сам, — не е съвсем лъжа.
— Ако знаех някой почтен джентълмен, който да поеме работата — продължи мистър Тротър, — бих могъл да осуетя бягството; но ето пак същата трудност, мистър Уокър, все същата: не познавам никакъв джентълмен в това чуждо място, а и да познавах, едно на десет е вероятността той да повярва на моята история.
— Ела с мен! — отсече Сам, като скочи отведнъж и сграбчи черничевия човек за лакътя. — Моят господар е точно човекът, дето ти трябва, виждам.
И след лека съпротива от страна на Джоб Тротър Сам поведе отскорошния си приятел към стаята на мистър Пикуик и му го представи, заедно с кратко изложение на диалога, току-що предаден от нас.
— Много ми е мъчно, загдето издавам своя господар, сър — рече Джоб Тротър, като допря до очите си розова карирана кърпичка от около шест квадратни инча.
— Това чувство ви прави голяма чест — отвърна мистър Пикуик, — но въпреки всичко това е ваш дълг.
— Знам, че е мой дълг, сър — отвърна много развълнуван Джоб. — Всички ние трябва да изпълняваме своя дълг, сър, и аз скромно се старая да изпълня своя, сър; но тежко изпитание е да станеш издайник, сър, и то на своя господар, чиито дрехи носиш и чийто хляб ядеш, дори той да е подлец, сър.
— Вие сте много добър момък — рече мистър Пикуик дълбоко трогнат, — много честен момък.
— Хайде, хайде — намеси се Сам, наблюдавал дотогава с порядъчно нетърпение сълзите на мистър Тротър, — зарежи я тая твоя улична поливачка. Туй няма много да помогне, хич няма да помогне.
— Сам — укори го мистър Пикуик, — аз жаля, загдето питаете толкова малко уважение към чувствата на този млад човек.
— Много му са хубави чувствата, сър — отвърна мистър Уелър, — и толкоз са чудесни, че е жалко, дето ги пилее, ами не ги пази вътре в него си, сър, оставя ги да се изпаряват като гореща вода, пък и туй хич не помага. Досега сълзи нито са навивали часовник, нито са подкарвали парна машина. Следващия път, като отиваш на гости, млади момко, не забравяй туй, дето ти го казах; а засега си прибери в джоба парчето розова басма. Не е тъй красиво, та да го развяваш, сякаш си играч на въже.
— Моят прислужник има право — обърна се мистър Пикуик към Джоб, — макар и начинът, по който излага своето мнение, да е донякъде недодялан и от време на време неразбираем.
— Той има пълно право, сър — рече мистър Тротър, — и аз няма повече да давам воля на чувствата си.
— Много добре — рече мистър Пикуик. — А сега, къде е този девически пансион?
— Това е една голяма стара сграда от червени тухли, сър, веднага щом излезете от града — отвърна мистър Тротър.
— А кога — запита мистър Пикуик, — кога ще бъде приведен в изпълнение този подъл замисъл? Кога трябва да стане бягството?
— Тази вечер, сър — отвърна Джоб.
— Тази вечер? — ахна мистър Пикуик.
— Точно довечера, сър — отвърна Тротър, — и затова толкова много се тревожа.
— Трябва незабавно да се вземат мерки — рече мистър Пикуик. — Веднага ще потърся дамата, която ръководи пансиона.
— Извинете, сър — обади се Джоб, — но от подобна стъпка нищо няма да излезе.
— Защо? — попита мистър Пикуик.
— Моят господар, сър, е много ловък човек.
— Това ми е известно — рече мистър Пикуик.
— И той тъй се е увъртял около старата дама, сър, тъй е спечелил сърцето й, че тя няма да повярва нито дума против него, дори да паднете на колене и да се закълнете; още повече — продължи Джоб — вие нямате никакво доказателство освен думата на един слуга, за когото тя може да допусне само това (а пък аз съм сигурен, че господарят ми ще го каже), че съм бил изпъден за някакво провинение и търся да си отмъстя.