Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Това е много странно — простодушно забеляза черничевият човек. — И вие на мен тъй ми харесвате, че ми се дощя да ви заприказвам още първия миг, щом ви видях под помпата.

— Ама наистина ли?

— Честна дума. Но не е ли това странно?

— И още как — забеляза Сам, радвайки се мислено на податливостта на непознатия. — А как се казваш ти, архиепископе?

— Джоб64.

— Бива си го името ти. От всички имена, дето знам, само то няма прякор. А второто ти име?

— Тротър — осведоми го непознатият. — А вие как се казвате?

Сам не бе забравил предупреждението на господари си и отвърна:

— Аз се казвам Уокър, а господарят ми се казва Уилкинс. Ще пийнем ли по чашка таз сутрин, мистър Тротър?

Мистър Тротър се съгласи с това приятно предложение; и като сложи молитвеника в джоба на ливреята си, той придружи мистър Уелър до пивницата, гдето скоро започнаха с удоволствие да се справят с живителната смес, приготвена в оловен съд от съответно количество холандски джин и дъхава есенция от карамфил.

— Добро ли е мястото, дето работиш? — полюбопитствува Сам, като пълнеше чашата на своя другар за втори път.

— Лошо — рече Джоб и млясна с устни, — много лошо.

— Наистина ли? — рече Сам.

— Да, наистина. И още по-лошо е, че господаря ми ще се жени.

— Хайде де!

— Да, но най-лошо от всичко е, че той възнамерява да избяга с една страхотно богата наследница, от девически пансион.

— Какво чудовище! — възмути се Сам, като пълнеше отново чашата на своя другар. — Трябва да е някой пансион в тоя град, а?

Макар и този въпрос да бе подхвърлен по възможно най-небрежен начин, мистър Тротър ясно показа с движения, че той подразбира желанието на новия си приятел да измъкне от него съответния отговор. Той изпразни чашата си, погледна загадъчно другаря си, намигна с двете си мънички очи: първо с едното, сетне с другото, и най-накрая заклати равномерно ръка, сякаш работеше на някаква въображаема помпа — с това искаше да каже, че той (мистър Тротър) считаше себе си подложен на нещо като изпомпване от страна на мистър Самюъл Уелър.

— Не, не — рече мистър Тротър в заключение, — това не бива да се доверява всекиму. Тайна е… голяма тайна, мистър Уокър.

Щом каза това, черничевият човек обърна чашата си с дъното нагоре, напомняйки по този начин на своя колега, че няма нищо останало вътре да утоли жаждата му. Сам схвана намека и като почувствува по колко деликатен начин му се подсказа, поръча отново да напълнят оловния съд, при което мъничките очи на черничевия човек светнаха.

— И тъй, тайна е, значи? — подхвана Сам.

— Нещо подобно, бих рекъл — отвърна черничевият човек, отпивайки от джина си с видимо задоволство.

— Господарят ти трябва да е много богат? — рече Сам.

Мистър Тротър се усмихна и хванал чашата си с лявата ръка, потупа с дясната четири пъти по джоба на черничевите си панталони, загатвайки по този начин, че ако неговият господар би направил същото, не би уплашил много когото и да било със звъна на монетите вътре.