Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Той изрече това с печална усмивка, което показваше, че за него тези опити са представлявали някакъв вид общуване и приятелство.

— Ах, мистър Каркър! — отвърна Уолтър. — Защо ги отбивахте? Убеден съм, че само добро бихте ми сторили.

Той поклати глава.

— Ако можех да направя нещо добро на този свят — добави той, — бих го направил за теб, Уолтър. Всеки ден, когато те зървах, аз изпитвах едновременно щастие и угризение на съвестта. Но удоволствието бе по-голямо от болката. Усещам това чак сега, когато съзнавам какво губя.

— Влезте, мистър Каркър, и се запознайте с моя стар чичо — настоя Уолтър. — Аз често съм му говорил за вас и за него ще бъде удоволствие да ви съобщава всички новини за мен. Не съм… — добави Уолтър, като забеляза колебанието на Каркър и сам заговори смутено — не съм му споменавал нищо относно последния ни разговор, мистър Каркър. Дори и на него, повярвайте ми.

Посивелият младши стисна ръката му и в очите му бликнаха сълзи.

— Ако някога се запозная с него, Уолтър — отговори той, — то ще бъде, за да се осведомявам за теб. Можеш да разчиташ, че няма да злоупотребя с твоята снизходителност и внимание. А бих злоупотребил, ако се възползувам от доверието на чичо ти, преди да съм му казал цялата истина. Но аз освен теб нямам друг приятел или познат. И малко вероятно е да се сдружа с някого дори заради теб самия.

— Иска ми се — заяви Уолтър — наистина да ме бяхте допуснали до себе си като приятел. Винаги съм го искал, мистър Каркър, както знаете, но никога така силно както сега, когато ни предстои да се разделим.

— Достатъчно е — отвърна другият, — че аз в душата си те считах за свой приятел и когато най-много те отбягвах, сърцето ми най-силно ме теглеше към теб и бе преизпълнено с чувства към теб. Уолтър, сбогом!

— Сбогом, мистър Каркър. Бог да ви е на помощ, сър! — извика Уолтър, дълбоко разчувствуван.

— Ако — продължи другият, като задържа ръката му, докато говореше, — ако, когато се завърнеш, усетиш, че ти липсвам на старото местенце и чуеш от някого къде лежа, ела на гроба ми. Помисли си, че и аз бих могъл да бъда честен и щастлив като теб. А нека и аз да мога да си мисля, когато почувствувам, че е настъпил сетният ми миг, че някой, приличащ на мен, какъвто бях някога, ще се изправи там и ще си спомни за мен с жалост и опрощение. Уолтър, сбогом!

Фигурата му се прокрадна като сянка по светлата, огряна от слънцето улица — ведра и все пак тържествена в ранното лятно утро — и той бързо се скри.

Най-сетне неумолимият хронометър провъзгласи, че дървеният мичман трябва да види гърба на Уолтър, и те всички — Уолтър, чичо му и капитанът — се отправиха в наетата карета към едно пристанище, откъдето щяха да отидат с кораб до някакъв си пункт по течението на реката, названието на който, изречено от капитана, представляваше отчайваща загадка за слуха на сухоземните пътници. Когато пристигнаха до този пункт (корабът се добра дотам с прилива от предната нощ), те бяха обградени от тълпа възбудени лодкари, сред които имаше един мръсен циклоп, познат на капитана — макар с едно око, той различи капитана от разстояние близо миля и половина и започна да си разменя с него непонятни възгласи. Тъй като законното право да ги вземе като трофей в лодката си се падаше на въпросната личност — страхотно прегракнал човек, който органически се нуждаеше от бръснене, — те тримата бяха качени от него на борда на „Син и Наследник“. А на кораба „Син и Наследник“ цареше пълен безпорядък — върху мократа палуба бяха разхвърляни зацапани платна, хората се препъваха в развързани въжета, моряци с червени ризи тичаха боси напред-назад, бъчви преграждаха пътя навсякъде, а в центъра на този хаос във възчерната корабна кухня се мъдреше един чернокож готвач, заринат от зарзават и ослепял от пушека край него.