Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Така ли ти казаха? — отвърна Жозефин с глас, който не можа да познае.
— Говорят всякакви глупости, нали ги знаеш. Не е много любезно по отношение на теб. Ти не си от тия, които ще отмъкнат съпруга на сестра си.
Прекъсна ги някаква жена, която влезе в кухнята и съзирайки подносите с еклери, се хвърли към тях, възклицавайки, божествени, божествени… Беранжер я плесна през пръстите. Лакомницата се извини, с вид на дете, хванато да бърка с лъжица в буркана със сладко.
— Хайде, марш оттук! — извика Беранжер. — Напуснете кухнята и двете. Свършвам с подреждането на еклерите и идвам.
Жозефин прие чаша шампанско. Чувстваше се уморена. Без сили, напълно изцедена. След това още една и още една. Изпълни я странна нежност. Потръпна от удоволствие. Огледа се и видя заобикалящите я хора.
Все същите.
Същите, които Филип и Ирис канеха у тях.
Хора, които говорят високо. Знаят всичко. Прелистили са някоя книга и обявяват, че са я прочели. Зърнали са отзиви за някакво представление? Значи, са били на него. Дочули са нечие име? Става дума за най-добрия им приятел. Или за най-върлия им враг, вече не знаят кое точно. Колкото повече лъжат, толкова повече си вярват. Един ден обожават, на следващия ненавиждат. Какво ли се е случило, за да си променят мнението? Самите те не знаят. Нямат никакви убеждения. Не се интересуват от задълбочени анализи. Нямат време за подобни неща. Повтарят чутото, понякога дори на човека, от когото са го чули.
Тя ги познаваше като петте си пръста. Можеше да ги опише със затворени очи.
Нямат идеи, но се тресат от възмущение. Употребяват високопарни думи, с които парадират, правят кратка пауза, за да видят ефекта от тях, повдигат вежда, за да заковат дръзкия опонент, който би дръзнал да им противоречи, и продължават да дрънкат на шашнатата аудитория.
И всички пеят една и съща песен. Нужно е само да слушаш… и да се съгласяваш, за да не те вземат за глупак.
Жозефин се замисли за Ирис. Тя се чувстваше като риба във вода в тази среда. Харесваше зловонния й дъх, сякаш бе кристално чист въздух.
Апартаментът представляваше анфилада от салони, със застлани с килими подове, картини по стените, дълбоки канапета, камини, тежки завеси. Прислужниците филипинци се движеха напред-назад из стаите, понесли по-големи от тях подноси с еклери. Усмихваха се, сякаш се извиняваха, че са толкова слаби и крехки.
Разпозна една актриса, която навремето беше на първите страници на списанията. Беше около петдесетте. Облечена като момиченце, пуловерът й откриваше пъпа, тесни джинси, балеринки на краката, смееше се на всяка дума, навивайки около пръстите си кестеняви кичури, пред очите на дванайсеттодишния си син, който я гледаше смутено. Сигурно й бяха казали, че гръмкият смях е признак за младост.
Малко по-нататък бивша красавица с дълга руса коса със сивкави кичури, прочула се с тримата си съпрузи, един от друг по-богати, обясняваше, че се била отказала от всякакви желания за съблазняване. Вече се грижела единствено за душата си и вървяла по стъпките на Далай Лама. Пиела топла вода с резенче лимон, медитирала и търсела жена да обгрижва съпруга й, за да можела тя да продължи духовните си търсения, да не се чувства подвластна на сексуални задължения и да не се отклонява от духовния си път. Сексът! Като си помисля само колко място заема той в нашето общество!, негодува тя, махайки раздразнено с ръка.
Друга се бе вкопчила в мъжа си като слепец в повода на кучето водач. Той я потупваше по ръката, говореше й мило и разказваше с безкрайни подробности последното си слизане от някакъв ледник в компанията на Фабрис. Жена му очевидно не си спомняше кой е Фабрис и от устните й се точеха лиги, които той нежно изтриваше.
Ами този мъж, напомпан с ботокс! Ирис й беше разказвала, че носел обувки 41 номер, но си купувал 46-и, тъпчел ги с навити чорапи, за да покаже колко големи стъпала има и хората да мислят, че има огромен пенис. Когато чертаел — бил архитект дизайнер, — асистентът острел моливите и му ги подавал. Всеки месец от Ню Йорк специално идвал стилист да го подстригва и боядисва. Всеки сеанс му струвал скромната сума от три хиляди евро, в тях влизал и самолетният билет, хвалел се той. Не е толкова скъпо, в края на краищата…
Жозефин си ги припомняше един по един.
И отново си пийваше шампанско. Главата й започна да се замайва.
Какво правя тук? Нямам за какво да си говоря с тези хора.
Отпусна се на едно канапе, молейки се да остане незабелязана. Лека-полека ще се примъкна към изхода и ще изчезна.