Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Кой го е правил? — попитах неволно.
— Не съм аз — отвърна Зизу.
— Че не си ти, съм сигурен — засмях се. — Ама кой?
— Само това е мое — седна той на последното, сто и тринайсето стъпало и го погали с ръка.
— Хайде бе! — не повярвах. — Ти ли си го сякъл?
— Аз! — вика той и легна на стъпалото. А то широчко, хубаво изпипано.
— С какво си го правил?
— Имам, имам. Пазя го! — радва се Зизу на моята почуда и наистина после в пещерата ми показа чук и каменарско длето.
И взе да се търкаля по гръб на стъпалото — да има начин с цялата си кожа да усети каменната повърхност. Въргаля се като куче, кога се чисти от бълхи.
Трогнах се от това простодушно доволство. Така е с цялата човешка цивилизация, мислех си, стъпало по стъпало е правена тя. Ето го Зизу — див, неук, захвърлен сам на островчето, но и той е положил своята стъпка във възходящата стълба на човечеството. Умът му не знае, че има човечество, но човешкият инстинкт, творческото зрънце са му нашепнали какво да стори. И така значи той се е свързал с всички хора и с целия напредък на културата. Това стъпало, направено от Зизу, е равностойно всъщност на най-голямото откритие, на най-смелия скок в цивилизацията…
Тъй възвишено си представях работите и умилен от собствената си мисъл, попитах:
— Защо го направи, Зизу? Сам ли реши?
— Сам! — спря да се въргаля той. — Нарекох си тате да умре! Като го направя — да умре!
Мравки ме полазиха по гърба.
— Умря ли? — едва продумах.
— Не — седна Зизу. — Заклел съм се — ще го трепя и тогаз още едно ще изчукам.
— Защо?… В какво си се заклел? — усещах се тъй, сякаш някой ме хласна по стръмните сто и тринайсет стъпала и съм паднал пребит на площадката долу.
— В пръча се заклех. В Костакис — отвърна Зизу. — Ако не заколя тате и не изчукам още едно — и Костакис да пукне!
— Ама защо искаш да трепеш баща си?! — викнах като щур. — Защо?!
— Изпи ми млякото — мрачно рече Зизу.
Отстъпих от страх. Тоя човек е луд! Опасен е! — помислих. Как ще живеем двамата?! Как да го смиря?! Божичко, каква напаст пак ми натресе!
Зизу обаче не беше луд. Беше жертва на дива бащина власт, на егоизъм и невежество. Няма смисъл точно да ти предавам как разказа той семейната си история. Колко въпроса му зададох, за да си изясня празнините. Докато бях при него, той всъщност само това разправяше. Или си спомняше нещо пропуснато, или натрапчиво повтаряше едни и същи подробности.
Баща му се женил три пъти, а Зизу бе четвъртото дете от първия брак. Майка му родила общо седем деца и починала. Втората жена на баща му родила шест деца и също умряла. Зизу бил свидетел на първото от тия раждания — после го изпратили на острова. Но преди десетина години, така сам пресметнах, когато го върнали в селото за един ден, той видял и останалите природени братчета и сестричета. А Зизу го отделили за малко от козите, защото в селото били пристигнали двама военни. Да видели не се ли крие момък от окото на войската, да го запишат в тефтера си. Я за служба, я за резерв, ако стане война. Така аз си обяснявах работите, а Зизу не бе разбрал защо са го влачили в селото. Съблекли го гол военните и веднага му рекли да се маха…
Всички деца на баща му били живи. Докато броеше колко са, той отделяше от стадото кози и всяка назоваваше с имената на своите братя и сестри. С него заедно тринайсет парчета се събраха. И до един били като Зизу.
— Как като теб? — попитах зачуден.
— Ей тъй — повдигна се той на пръсти. — Малки останаха.
Представих си цялата чета — с недорасли телца и недоразвити мозъчета в птичите главици.
— И от двете майки ли? — мъча се да изясня причината.
— И от двете.
— Да не би на баща ти да сте се метнали?
— А-а, не! — вика Зизу. — Той е като Костакис. — И сочи пръча.
А пръчът му едър като теле, с магарешки копита, брада на владика и дяволски лик, направо от тартара взет.