Нишката на покварата

Той изобщо не подозираше, че сестра му вече беше мъртва.

Те щяха да го търсят, бе му казала тя. Щяха да се опитат да го спрат. Да го преследват. Мос бе преминал чертата и никой не можеше да каже на какво е способен сега. Реки не можеше да разбере това — той не знаеше какво възнамеряваше да стори сестра му, как щеше да се подложи на унижение пред всички слуги в Цитаделата, така че мълвата да бъде неугасима, нито пък как планираше да сложи край на живота си, за да стовари бича на възмездието час по-скоро върху своя съпруг. Момчето не вярваше, че Кръвният Император би дръзнал да го задържи и затвори в Цитаделата против волята му — колкото и отвратителни да бяха действията му, отвличането на дете надминаваше всякакви граници.

Ала нито едно от тези неща нямаше значение. Черната коса на сестра му беше омотана около дясната му китка. Тя го бе заклела да я отнесе на баща им и Реки бе длъжен да стори това. По този начин родът Танатсуа щеше да се нагърби с възмездието, а тъй като бе най-могъщото семейство в Тчом Рин, щеше да призове и другите фамилии в името на Суран да се присъединят към него. Младежът не хранеше никакви съмнения, че баща му ще събере голяма войска под знамената си.

Пустинните аристократи живееха доста изолирано, интересуваха се предимно от проблемите в своите владения и не обичаха да се месят в политическите игри на благородниците от западната част на империята. Императорите и Императриците бяха доволни от това положение. Пустинята беше изключително мъчен за управление район за местните баракси, въпреки обстоятелството, че разполагаха с Чаросплетници, и онези, които живееха на запад от планините Тчамил, нямаха никаква представа за трудностите, с които се сблъскваха поклонниците на Суран. Въпреки че бяха част от империята, в такава обширна страна като Сарамир дори съседните култури понякога се възприемаха като чужденци.