Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Хари кимна.
— Добре. Той се попритесни. — Брадли се изкашля извинително. — Аз също.
— Аха.
Стаята на Дънкан беше до кухнята, малка и тъмна като пещера, а мъждукащият екран на масичката до болничното му легло играеше ролята на лагерен огън. Хари се спря на прага. Винаги му беше трудно да влиза в стаята на Дънкан — силният, изгарящ ноздрите мирис на антисептик не можеше да заличи вонята на изпражнения от подлогата или на тъмната гнилоч, процеждаща се от порите на баща му.
Освен студения екран нищо друго не осветяваше стаята. Дънкан лежеше в завивките си като строшена кукла — главата му беше увиснала безсилно, по плешивия му череп се виеха изпъкнали вени. Едната му ръка беше отпусната върху смачканите чаршафи, другата беше прикрепена към масичката, за да се придържат пръстите му над гласовия синтезатор. Облегалката на леглото беше вдигната и той беше в полуседнало положение. Над главата му висеше плик с физиологичен разтвор, от него излизаше тънък маркуч, водещ към слот, монтиран по хирургичен път над ключицата му. Единственият признак на живот в тялото му беше бавното и неравно въртене на очните му ябълки.
Хари не можеше да се застави да влезе. Не можеше да се застави да заговори. Какво можеше да каже? Възможно ли беше да намери думи, които да не излязат от устата му като вик на болка?
О, Фейт… — Хари се облегна на стената и покри очите си с ръка. В гърлото му се надигаше нещо, което опасно приличаше на ридание; в последния момент той успя да го превърне в кашлица. — Как ще се справя с това?
В този момент той изпита отвращение към себе си, задето е такъв егоистичен кучи син; как можеше да се притеснява колко е наранен той, когато Фейт е в ръцете на хора, гледащи на нея само като на оръжие срещу него…
Той стисна зъби и парещите си очи, за да спре напиращите сълзи. Мамка му, Фейт сигурно се справя по-добре от мен — каза си той. — Тя не е сама. Докато Палас Рил бродеше из полетата на Отвъдие, Фейт никога нямаше да остане сама.
Механичният глас от синтезатора на Дънкан изграчи:
— Хари. Ти. Добре?
Хари си пое дъх, успокои дишането си и избърса очите си. Лицето на Дънкан се обърна към него и във вторачените му очи се мярна намек за разум. Забавно беше колко по̀ човешки звучеше гласовият синтезатор на Дънкан в сравнение с гласовете на социалните полицаи.
— Да, татко, добре съм — каза той бавно. — Просто съм уморен, това е всичко.
От отпуснатите устни на Дънкан потече тънка струйка слюнка. Мускулите на закрепената му за масичката ръка затрептяха; ръкавицата на гласовия синтезатор превеждаше нервните му импулси в дигитализирана реч.
— Лош. Ден. Помни. Главата. Долу. Инч. Към. Светлината.
Хари се усмихна с някаква носталгична меланхолия; това беше най-добрият съвет, който някога са му давали.
— Аха. Това трябва да го запишеш на макрокоманда.
— Ще. Влез. Седни. Поговорим.
Хари въздъхна. Искаше му се да се посъветва с баща си. Да си поговорят. Да попита за по-конкретен съвет, отколкото „да наведе глава и да пълзи инч по инч към светлината“.
Но Хари не можеше да говори открито. Горилите от „Синтек“ сигурно бяха натъпкали цялата шибана къща с микрофони, а дори и да не бяха, през следващите няколко седмици Социалната полиция доста щеше да шета тук. А Дънкан вече едва не беше загинал, осъден на затваряне в социалния лагер „Бюкянън“ за подривна дейност, по една-единствена причина: така и не се научи да си държи езика зад зъбите.
Но все пак имаше един въпрос, който Хари искаше да зададе на баща си. Това щеше да е напълно безопасна тема.
— Да, знаеш ли какво? — каза той, заставяйки се да влезе в стаята. Не дишаше дълбоко, сякаш се боеше да не пусне в дробовете си вонята на безумие. — Днес някой спомена пред мен за Слепия бог — нали го помниш, онова елфическо божество? Ти не беше ли писал нещо за него? В „Преданията“, нали?
— Глава. Дванайсет. Или. Тринайсет. Защо?
— Трудно е да се обясни. Просто ми заседна в мислите и не мога да го забравя.
Погледът на Дънкан се разфокусира, устните му потрепнаха спазматично, изпускайки нова струйка слюнка. Хари внимателно избърса брадичката му със салфетка от масичката. Сякаш от докосването погледът на Дънкан отново се фокусира.
— Беше. Скоро. Сопита. Ти?
Хари потрепна като от убождане.
— Откъде… откъде… — промърмори недоверчиво той. — Откъде знаеш?
Дънкан го изгледа изпод окапалите вежди.