Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Стигна на обръщалото точно когато Нютън отвори вратата на каретата. Той намигна на Елайза и тя му махна в отговор. Стисна устни и зачака.
Откакто беше получила писмото на Роуз, дългите дни се бяха слели с още по-дългите нощи и сега моментът най-сетне беше настъпил. Времето сякаш забави ход: тя усещаше накъсаното си дишане, чуваше туптенето на сърцето си.
Дали си представяше промяната в изражението на Роуз, разликата в поведението й?
Букетът се изхлузи от пръстите на Елайза и тя го вдигна от мократа морава.
Движението явно беше привлякло периферното им зрение, понеже и Роуз, и леля Аделайн се извърнаха. Едната се усмихна, другата не. Елайза бавно вдигна ръка и махна. Сетне я свали.
Роуз изви развеселено вежди.
— Е, няма ли да ме приветстваш с добре дошла у дома, братовчедке?
Облекчението плъзна мигновено под кожата на Елайза. Нейната Роуз си беше у дома и всичко несъмнено щеше да се оправи. Тя припна напред с протегнати ръце. Притисна Роуз в прегръдката си.
— Дръпни се, момиче — скастри я леля Аделайн. — Цялата си опръскана в кал. Ще изцапаш роклята на Роуз.
Роуз се усмихна на Елайза и тя усети как острите ръбчета на тревогата й се отдръпват. Разбира се, Роуз си беше същата. Бяха минали само два месеца и половина. Елайза беше допуснала страхът да се съюзи с отсъствието й и да създаде впечатление за промяна, макар че такава всъщност нямаше.
— Братовчедке Елайза, колко се радвам да те видя!
— И аз теб, Роуз. — Елайза й поднесе букета. — Направих го за теб.
— Прекрасен е! — поднесе Роуз цветята към носа си. — От твоята градина ли?
— Незабравки за трайни спомени, бръшлян за приятелство…
— Да, да, и рози, виждам. Колко мило от твоя страна, Елайза. — Роуз подаде букета на Нютън. — Нека госпожа Хопкинс ги сложи във ваза, Нютън, моля те.
— Толкова много имам да ти разказвам, Роуз — каза Елайза. — Никога няма да се досетиш какво се случи. Една от приказките ми…
— Мили боже! — засмя се Роуз. — Още не съм стигнала до прага, а скъпата Елайза ми разказва приказки.
— Престани да досаждаш на братовчедка си — остро се намеси леля Аделайн. — Роуз се нуждае от почивка. — Погледна към дъщеря си и в гласа й се прокрадна колебание: — По-добре да полегнеш.
— Разбира се, мамо. Възнамерявам направо да се оттегля.
Промяната беше почти недоловима, но Елайза въпреки това я забеляза. Имаше нещо необичайно колебливо в предложението на леля Аделайн и нещо не толкова отстъпчиво в отговора на Роуз.
Елайза все още размишляваше над тази промяна, когато леля Аделайн се отправи към къщата, а Роуз се наведе и прошепна в ухото на Елайза:
— Качи се горе, най-скъпа моя. Толкова имам да ти разказвам.
* * *
И Роуз наистина заразказва. Разказа й за всеки миг, прекаран с Натаниъл Уокър, и — което беше по-досадно — мъката от всеки миг, през който двамата са били разделени. Епичният разказ започна същия следобед, продължи през нощта и през следващия ден. Отначало Елайза съумяваше да се престори на заинтригувана — всъщност най-напред наистина беше, понеже Роуз й описваше чувства, каквито самата тя не беше изпитвала, — но дните се нижеха, после се превърнаха в цели седмици и интересът на Елайза започна да отмира. Помъчи се да заинтригува Роуз с други неща — посещение в градината, най-новата приказка, която беше написала, дори с ходене до залива, — обаче Роуз имаше уши само за истории за любов и за търпение, най-вече нейните собствени.
И така, към средата на зимата Елайза все по-често ходеше до залива, до Тайната си градина, до къщата на скалата. Все места, където можеше да изчезне, където слугите не биха посмели да я обезпокоят с плашещото съобщение, винаги едно и също: госпожица Роуз незабавно се нуждае от присъствието на госпожица Елайза по изключително важен въпрос. Понеже колкото и всецяло Елайза да не успяваше да схване предимствата на една сватбена рокля пред друга, на Роуз никога не й омръзваше да я тормози. Отново и отново Елайза се оказваше подмамена с обещанието за сестринска среща, но се озоваваше пред леля Аделайн, цяла армия от шивачки и повече топове дантела, отколкото бе възможно да съществуват в Англия.
Елайза си казваше, че всичко ще се нареди, че Роуз просто е развълнувана: открай време си падаше по модата и по разните там финтифлюшки, а сега беше получила възможността да изпълни ролята на принцеса от приказките. Елайза трябваше само да бъде търпелива и отношенията им щяха да се нормализират.
После отново стана пролет, започна нова година. Птиците се върнаха от далечните слънчеви страни, Натаниъл пристигна от Ню Йорк, сватбата предстоеше и докато се усети, Елайза махаше след каретата на Нютън, която отвеждаше щастливата двойка към Лондон, а от там на кораб за Европа.