Забравената градина

Защото след писмото на Роуз светът на Елайза бе сменил багрите си. Подобно на калейдоскопа в детската стая, който толкова я възхити малко след пристигането й в „Блакхърст“ — с едно завъртане същите парченца се преподреждат така, че създават напълно различна картина. Ако преди една седмица се бе чувствала сигурна, обгърната от увереността, че двете с Роуз са свързани навеки, сега отново бе започнала да се страхува, че ще остане сама.

Когато влезе в Тайната градина, ранната светлина се процеждаше през покривалото на редкия есенен листак. Елайза си пое дълбоко дъх. Дойде в градината, понеже тук винаги се чувстваше спокойна, а днес повече от всякога имаше нужда от вълшебството на това място. Имаше нужда то да изпълни душата й и да я дари с покой.

Прокара ръка по желязната пейка, изпъстрена с капчици дъжд, и приседна в мокрия й край. Ябълката беше родила плод, цялата беше в лъскави оранжеви и розови топки. Можеше да набере няколко за готвачката или пък да пооплеви, или да привърже граха към колчетата. Да се заеме с нещо, което да отвлече мислите й от Роуз и от пристигането й, от упорития й страх, че Роуз ще се върне променена.

Защото дни наред след като беше получила писмото на Роуз, Елайза се бе борила със завистта си и бе осъзнала, че се страхува не от онзи мъж, Натаниъл Уокър, а от любовта на Роуз към него. Най-големият страх на Елайза беше, че Роуз, която открай време обичаше най-много нея, я е заместила с някого и вече не се нуждае от братовчедка си най-силно на света.

С усилие на волята закрачи привидно безгрижно между растенията си. Листата на глицинията падаха, жасминът беше изгубил цветовете си, но есента беше мека и розовите рози още цъфтяха. Елайза се приближи още малко, пое между пръстите си един полуотворен цвят и се усмихна, като видя съвършената дъждовна капка, попаднала между вътрешните венчелистчета.

Мисълта я сполетя внезапно и напълно оформена. Трябваше да направи букет, подарък за Роуз, с който да я приветства у дома. Братовчедка й обичаше цветята, а и Елайза щеше да избере такива, които са символ на тяхното приятелство. Трябваше да има бръшлян за приятелство, розови рози за щастие, незабравки за неувяхващи спомени…

Елайза подбра старателно всяко цвете, като се постара да къса само онези с хубави стебла, най-съвършените, а после привърза малкия букет с розова панделка, която откъсна от подгъва на роклята си. Тъкмо затягаше панделката, когато чу познатия звук на метални колела, подрънкващи по камъните на алеята в далечината.

Бяха се върнали. Роуз си беше у дома.

Сърцето на Елайза се качи в гърлото, когато вдигна полата си с навлажнен от росата подгъв, стисна букета в ръце и хукна. Закриволичи из лабиринта. В бързината цопваше в локвите, а сърцето й туптеше заедно с чаткането на копитата на конете.

Излезе от портата точно навреме, за да види как каретата спира на обръщалото. Спря за миг, за да успокои дишането си. Вуйчо Лайнъс както винаги седеше на пейката пред портата на лабиринта с малкия кафяв фотоапарат до себе си. Обаче когато я повика, Елайза се престори, че не го е чула.