Забравената градина

— Робин спомена, че искате да ми кажете нещо.

Разнесе се приятната сладникава миризма на пресен тютюн, когато Уилям дръпна от лулата няколко пъти, после изпусна дима, за да разпали лулата. Кимна леко.

— Трябваше да ти кажа още онази вечер, обаче… — Той прикова поглед върху нещо отвъд нея и Нел овладя импулса да се обърне и да види какво е. — … Обаче ти ме изненада. Отдавна не бях чувал някой да споменава името й.

Елайза Мейкпийс. Неизречените звуци размахаха сребристите си крилца между тях.

— Видях я за последен път преди повече от шейсет години, но още е пред очите ми — как слиза по скалата откъм къщата, как влиза в селото с разпусната рижа коса. — Говореше с притворени очи, но сега ги отвори и погледна Нел. — Допускам, че това не ти говори много, обаче навремето… Е, не се случваше често някой от голямата къща да се слее с простолюдието от селото. Обаче Елайза… — Той се прокашля лекичко и повтори името й: — Елайза се държеше така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Беше различна от тях.

— Познавахте ли я?

— Много добре я познавах, доколкото изобщо е възможно да опознаеш хора като нея. Запознахме се, когато беше едва седемнайсетгодишна. Малката ми сестра Мери работеше горе в къщата и по време на един от свободните си следобеди доведе Елайза със себе си.

Нел се постара с всички сили да овладее тръпката на вълнение. Най-сетне разговаряше с човек, който бе познавал Елайза лично. Дори нещо повече, неговото описание потвърждаваше усещането за нещо непозволено, което пърхаше някъде в окрайнините на разпокъсаните й спомени.

— Каква беше тя, Уилям?

Той стисна устни и се почеса по брадичката: звукът изненада Нел. За части от секундата тя отново беше петгодишна и седеше в скута на Хю, положила глава до брадатата му буза. Уилям се усмихна широко и показа едрите си зъби с покафенели от тютюна ръбчета.

— Не приличаше на никой друг, голяма особнячка. Всички ние обичаме да разказваме разни истории, обаче нейните бяха друга работа. Тя беше забавна, смела, изненадваща.

— Красива?

— Да, и красива. — Очите му за миг срещнаха нейните. — Имаше рижа коса. Дълга чак до кръста — показа той с лулата си. — Обичаше да седи на черната скала в залива, дето гледа към морето. В ясно време я виждахме, когато се прибирахме към пристанището. Тя ни махаше с ръка, оглеждайки целия свят като царицата на пиксите.

Нел се усмихна. Царицата на пиксите.

— Като името на лодката ви.

Уилям се престори на крайно заинтригуван от рипсеното кадифе на панталона си и тихо изсумтя.

И тогава Нел прозря — това изобщо не беше съвпадение.

— Робин ще дойде скоро — отбеляза той, без да поглежда към вратата. — И ще ни направи чай.

— Кръстили сте лодката си на нея?

Уилям леко раздалечи устни, после отново ги стисна. Въздъхна с младежка въздишка.

— Били сте влюбен в Елайза.

Раменете му увиснаха.

— Разбира се, че бях влюбен — отговори простичко. — Като всеки, който някога я е зървал. Казвам ти, тя беше различна от другите. Нещата, които ръководят всички нас, за нея нямаха значение. Постъпваше според чувствата си, а тя чувстваше страшно много.