Забравената градина

Той изви вежди и се усмихна печално.

— Знаеш ли, известно време мислех, че да. У нея имаше нещо, някаква сериозност и емоционална наситеност. Умееше да те накара да повярваш, че не би желала да бъде никъде другаде и с никой друг — засмя се той малко сурово. — Много скоро осъзнах грешката си.

— Какво се случи?

Той стисна устни и за една страшна секунда Нел реши, че разказът му ще секне. Когато Уилям продължи, тя въздъхна облекчено.

— Беше зимна нощ. Сигурно през деветстотин и осма или деветстотин и девета. Имах много успешен ден на лодката, върнах се с много риба и бях излязъл да празнувам с момчетата. Понапих се, сдобих се със смелост и на връщане поех по пътя към къщата на скалата. Глупава постъпка — навремето пътят беше само тясна пътечка и дори козите трудно минаваха по него, обаче си бях втълпил да отида и да я помоля да се омъжи за мен. — Гласът му трепна. — Но когато стигнах до къщата, през прозореца видях…

Нел се приведе напред.

Той се облегна назад.

— Е, чувала си такива истории преди.

— Тя беше с друг, така ли?

— Не с кого да е. — Устните му леко потръпнаха, докато изговаряше думите. — Със свой роднина. — Уилям разтърка ъгълчето на едното си око и провери дали нещо несъществуващо на пръста му не го е по дразнило. — Те бяха… — погледна той към Нел — … е, можеш да си представиш.

Нел се ококори. Прерови паметта си за вероятни заподозрени. Вуйчо й Лайнъс… абсурд. От наученото за него досега можеше да го смята единствено за загрижен покровител, спасил племенницата си от сирашки живот по лондонските улици. Елайза нямаше момчета братовчеди…

Отвън се разнесе шум и нахлу порив хладен въздух. Откъм вестибюла долетя гласът на Робин:

— Навън е голям студ. — Тя влезе в дневната. — Извинете, че закъснях. — Изгледа обнадеждено двамата и прокара ръце по влажната си от мъглата коса. — Всичко наред ли е тук?

— Повече от това няма накъде, момичето ми — увери я Уилям и стрелна с поглед Нел.

Тя кимна едва видимо. Не възнамеряваше да издава тайната на стареца.

— Тъкмо се канех да поднеса яхнията си — каза Уилям. — Ела да зарадваш старческите очи на дядо си.

— Дядо! Нали ти казах, че аз ще се погрижа за вечерята? Нося всичко.

— Хммм — надигна се Уилям от креслото и се постара да запази равновесие. — Откакто тръгна с онова приятелче, човек вече не знае дали ще си спомниш за стария си дядо. Реших, че ако не се погрижа сам, може и гладен да остана.

— О, дядо — скара му се тя и отнесе пазарската торба към кухнята. — Голяма работа си! Че кога съм те забравяла?

— Не го казвам заради теб, скъпа моя — затътри се подире й той, — а заради твоя човек. Като всички адвокати и той е голям бърборко.

Докато двамата спореха дружески дали Хенри е подходящ годеник за Робин и дали Уилям е физически способен да сготви и да поднесе една рибна яхния, Нел премисли чутото. Вече разбираше защо старецът така разпалено твърдеше, че къщата е опетнена и печална — за него несъмнено беше точно такава. Обаче Уилям се отклони от въпроса заради собственото си признание и Нел трябваше да го насочи отново натам, накъдето искаше да върви разговорът. Колкото и да беше любопитна с кого е била Елайза през онази нощ, това нямаше значение и ако притиснеше Уилям, той щеше да се затвори. А тя не можеше да рискува, не и преди да установи защо Елайза я е взела от Роуз и Натаниъл Уокър, защо я е изпратила в Австралия към един съвсем нов живот.