Прашинка в Божието око

— Езикът се променя. Сигурно често им се налага да превеждат надписите.

— Да… да, този символ ми е известен. „Приблизително“. — Потър бързо се прехвърляше от витрина на витрина. — Ето го пак. Не тук… там. Джонатан, ела да видиш това.

Беше много стара машина, някога желязна, сега цялата ръждясала. Имаше скица на първоначалния й вид. Гаубица.

— Тук, на табелката. Този двоен знак за приблизителност означава обосновано предположение. Чудя се колко ли пъти е била превеждана?

Зала след зала. Откриха стълбище, което водеше нагоре. Стъпалата бяха ниски, но достатъчно широки за човешки крак. Горе имаше други зали. Таваните бяха ниски. Светлината идваше от редици крушки с нажежени жички, включващи се при влизане в помещението. Бяха монтирани внимателно, така че да не повредят тавана. Самата сграда трябваше да е паметник на културата.

Всички табелки си приличаха, но витрините бяха различни. Уитбред не се изненада. Нямаше два сламкарски артефакта, които да са абсолютно еднакви. Но това… Той се усмихна.

Върху асиметрична скулптурна рамка от метал с цвят на праскова лежеше стъклен балон, дълъг около пет и широк два метра. Изглеждаше съвсем нов. На рамката имаше табелка. Вътре бе изложена голям колкото ковчег дървен сандък, покрит с резба. В останките от капака можеше да се различи ръждясала телена мрежа. Върху него също имаше табелка. Под мрежата се виждаха тънкостенни керамични съдове с прелестни форми, някои счупени, други цели. Всеки беше обозначен с дата.

— Погледни тук — каза Потър. — Витрината е на около две хиляди години… това не може да е вярно, нали?

— Не… освен ако… — Уитбред прокара училищния си пръстен по стъкления балон. — И двете се драскат. Изкуствен сапфир. — Той опита с метала, който остави следа по камъка. — Възможно е да е на две хиляди години.

— Но сандъкът е на около две хиляди и четиристотин, а най-ранните съдове датират отпреди три хиляди. Виж как се променя стилът. Личи възходът и упадъкът на някаква школа или грънчарски стил.

— Смяташ ли, че дървеният сандък е от друг музей?

— Да.

Джонатан се засмя. Продължиха нататък. Уитбред посочи с ръка.

— Ето, това е същият метал, нали? — Малкото оръжие с две ръкохватки — трябваше да е автомат — носеше същата дата като сапфирения балон.

Близо до стената на огромния купол имаше озадачаваща структура. Представляваше вертикална решетка от шестоъгълници, всеки образуван от двуметрови стоманени елементи. В някои от фигурите бяха монтирани дебели пластмасови рамки.

Потър забеляза слабата заобленост на конструкцията.

— Пак купол. Сферичен, с геометрични подпори. От него не е останало много — пък и не може да е покривал цялата площ.

— Прав си. Но не е бил разрушен от времето. Виж онези елементи до ръба — изкривени са. Може би торнадо? Тази част от континента изглежда равнинна.