Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Гласът на Стейли:
— Възможно е на покрива да кацат самолети.
— Едва ли, Хорст. Покривът е заоблен. Струва ми се, че тук не идват много посетители. Трябва да е някакъв склад. Или пък вътре има автоматична машина.
— По-добре не пипай нищо. Добре ли си, Гавин?
— Да, Хорст. Ще стигна при сградата след половин час. Виждам те.
Стейли се приготви за дълъг преход. В спасителната лодка не забеляза никакви провизии. След кратък размисъл съблече бойния си скафандър и обикновения под него. В тях нямаше военни тайни. После настрои шлема като въздушен филтър и си го сложи. Взе радиостанцията от скафандъра и я закачи на колана си, след като направи последен неуспешен опит да се свърже с „Ленин“. Какво още? Радиостанция, найлонова опаковка вода, пистолет. Трябваше да му е достатъчно.
Стейли внимателно се вгледа в хоризонта. Не забеляза друга сграда — нямаше вероятност да сбърка. Той закрачи напред. Слабата гравитация улесняваше движенията му.
Половин час по-късно срещна първия сламкар. Никога не бе виждал такъв. Висок точно колкото растенията, той работеше сред редиците, заглаждаше почвата с ръце, изкореняваше плевели и ги оставяше между грижливо оформените бразди. Съществото го погледна, но въпреки че Хорст се приближи, се върна към работата си.
Не приличаше съвсем на кафяв. Кичурите под мишниците и около слабините му бяха по-гъсти, както и козината на трите ръце и краката му. Лявата му длан беше почти като на инженер, ала десните бяха с по пет къси пръста плюс странен израстък. Краката му бяха дебели, стъпалата — големи и плоски. Челото бе силно наклонено назад.
По-късно видя още много като него. Те го наблюдаваха достатъчно дълго, за да се убедят, че не унищожава растения, после изгубваха интерес. Хорст продължаваше да върви под яркото слънце към огледалната сграда. Тя се оказа много по-надалеч, отколкото си мислеше.
Юнкер Джонатан Уитбред чакаше. От постъпването му във флота това често му се случваше, но той беше едва на седемнайсет стандартни години, а на тази възраст чакането никога не е лесно.
Седеше край върха на конуса и главата му стърчеше над растенията. В града небостъргачите не му бяха позволявали да разгледа тази планета. Тук виждаше чак до хоризонта. Цялото небе бе кафяво, само над главата му изсветляваха сини оттенъци. На изток се събираха тежки мръснобели облаци.
Слънцето също се издигаше точно над него. Младежът реши, че трябва да е близо до екватора, и си спомни, че градът, в който ги бяха завели, се намира далеч на север.
Освен усещането, че е на извънземен свят, наоколо нямаше нищо интересно. Очите му постоянно се връщаха към огледалната сграда. Накрая той се изправи и отиде да разгледа вратата.
Беше висока поне десет метра. Внушителна за Уитбред и направо гигантска за сламкарите. Но дали те изобщо се впечатляваха от размери? Съмняваше се. Вратата трябваше да е функционална — защо бе толкова голяма? Тежки механизми? Когато долепи слушалката си към гладката метална повърхност, не чу нито звук.
От едната й страна беше монтирано табло. Под капака имаше нещо като заключващ механизъм с цифрова комбинация. И наистина бе такъв — само че нали сламкарите решаваха такива загадки от първи поглед? Обикновената ключалка щеше да има силата на надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. А това беше нещо друго.
Потър пристигна задъхан. Шлемът му бе почти мокър от пот. На колана му висеше опаковка вода. Той активира малкия си високоговорител и изключи радиостанцията.
— Трябваше лично да опитам местния въздух. Вече зная какъв е. Е, какво откри?
Уитбред му показа. Той също настрои микрофона си. Нямаше нужда да излъчват разговорите си.
— Хм, ще ми се тук да беше доктор Бъкман. Това са сламкарски цифри — да, и тяхната слънчева система. Ключът е на мястото на Сламката. Дай да видя…
Джонатан го наблюдаваше с любопитство. Новошотландецът прехапа устни.
— Да. Разстоянието между газовия гигант и Сламката е три цяло седемдесет и два пъти по-голямо от това между планетата и местното слънце. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади вездесъщата компютърна кутия. — Хм… три цяло осемдесет и осем на основа дванайсет. Накъде се върти шайбата?
— Защо комбинацията просто да не е нечий рожден ден? — попита Уитбред. Радваше се на пристигането на Гавин Потър. Радваше се на всеки човек на тази извънземна планета. Но бърникането на заключващия механизъм го безпокоеше. Наляво, надясно, наляво, надясно…