Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Не забравяй заповедта на Хорст — неспокойно каза Джонатан.
— Да не пипаме нищо. Голяма работа. Нали сме дошли да изучаваме сламкарите?
— Ами… — Интересна загадка. — Опитай пак наляво — предложи той. — Почакай. — Уитбред натисна символа, представляващ планетата. Той изщрака и хлътна. — Продължавай наляво.
— Добре. Сламкарските астрономически карти показват движението на планетите по посока обратна на часовниковата стрелка.
На третата цифра вратата започна да се плъзга нагоре.
— Успяхме! — извика Джонатан.
Вратата се издигна на метър и половина височина. Потър се обърна към приятеля си.
— А сега?
— Майтапиш се.
— Имаме заповед — бавно рече Гавин. Двамата седнаха между растенията и се спогледаха. После отново насочиха очи към купола. Вътре светеше. Виждаха се сгради…
Стейли бе вървял три часа, когато зърна самолета. Движеше се бързо и високо. Юнкерът му махна с ръка, макар че не очакваше да го забележат. Така и стана и той продължи напред.
После пак го видя. Беше зад него, този път много по-ниско. Машината се спусна надолу и изчезна зад хълмовете. Хорст сви рамене. Щяха да открият парашута и спасителната лодка. И следите му. Посоката бе очевидна. Нямаше къде другаде да отиде.
След няколко минути самолетът отново се появи. Носеше се право към него, вече по-бавно — очевидно го търсеше. Стейли започна да маха с ръце, въпреки че за миг му се прииска да се скрие. Глупава реакция. Трябваше да го намерят, въпреки че нямаше представа какво да им каже.
Самолетът замръзна във въздуха, после опасно бързо кацна сред растенията. Вътре седяха трима сламкари. Един от тях — кафяво-бял — незабавно скочи на земята.
— Хорст! — извика той с гласа на Джонатан. — Къде са другите?
Стейли посочи към купола. Дотам все още оставаше около един час път.
Сламкарката на Уитбред като че ли се обезпокои.
— Това проваля всичко. Хорст, наистина ли са вече там?
— Естествено. Чакат ме. От около три часа.
— О, Господи. Може да не са успели да влязат. Може Уитбред да не е влязъл. Хайде, Хорст. — Тя му даде знак да се качи в самолета. — Ще трябва някак да се напъхаш.
Вътре имаше още една кафяво-бяла. Пилотираше кафява. Сламкарката на Уитбред запя нещо, обхващащо пет октави, като използваше поне девет тона. Другата посредничка бясно размаха ръце. Направиха място на Стейли между седалките. Кафявата издигна самолета и го насочи към сградата.
— Може да не са влезли — повтори сламкарката на Джонатан. — Може би.
Хорст се озадачи. Нещо не му харесваше.
— Какво има? — попита той.
Посредничката го изгледа странно.
— Може би нищо. — Другите двама сламкари не отговориха.
34. Нарушители
Уитбред и Потър смаяно зяпаха.
Куполът покриваше огромно пространство. Към средата на стената блестеше един-единствен източник на светлина, много напомнящ на следобедно слънце. Сламкарите използваха такова осветление в някои от небостъргачите, които Джонатан беше виждал.
Вътре се простираше малък град — но не съвсем. Нямаше никого. Не се чуваше нито звук, не се забелязваше движение, прозорците бяха тъмни. А сградите…
Сградите бяха ужасяващо несъвместими една с друга. Уитбред потръпна при вида на две стройни колони с безброй прозорци, извисяващи се от двете страни на нещо като гигантска средновековна катедрала, цялата пищно украсена с хиляди корнизи, пазени от сламкарски демони.
Имаше стотици архитектурни стилове и поне десетина различни равнища на техническо развитие. Високите геометрични структури пред тях не можеха да са построени без железобетон или нещо по-сложно. Но постройката, която се намираше най-близо до входа, бе от сушен на слънце кирпич. Стените на една правоъгълна конструкция бяха от частично посребрено стъкло. Други стени бяха от сив камък и многобройните им прозорци бяха само с капаци, без стъкла.
— Кепенци. Къщата трябва да е била тук преди да издигнат купола — отбеляза Потър.
— Очевидно. Куполът е почти нов. Онази… катедрала в средата е толкова стара, че още малко и ще се срути.
— Погледни натам. Онази параболично-хиперболична структура стърчи от стена. Но виж самата стена!
— Да, трябва да е била част от друга сграда. Бог знае колко е стара. — Стената бе дебела над един метър, порутена по краищата и отгоре. Дяланите каменни блокове сигурно тежаха по половин тон. Беше я нападнало някакво увивно растение, което навярно не й позволяваше да се доразруши.