Прашинка в Божието око

Конусът на Стейли се разтвори и отвътре изскочи парашут. Юнкерът се сви на седалката си. Известно време виждаше само синьо небе. После — ненадейно разтърсване. Той изруга наум. Спасителната лодка се наклони и се прекатури.

В ушите му изкънтя гласът на Потър:

— Плъзгащият се лост в средата на пулта контролира дюзите! Потърси го. Разбира се, ако гадинките са направили лодките еднакви.

Жалко, че не го бе разбрал по-рано, помисли си Стейли.

— Спуснете се ниско над земята и останете там. Горивото може да свърши. Откри ли как се освобождава парашутът, Потър?

— Не. Той виси под мен. Пламъкът на дюзата вече трябва да го е изгорил. Къде си?

— Долу. Чакай само да се измъкна… — Стейли разкопча предпазните си колани, претърколи се по гръб, извади оръжието си и проби дупка в конуса, за да разгледа пространството под седалката. Вътре имаше омекотяваща материя. — Когато се приземите, проверете дали на лодките ви няма духчета — нареди юнкерът.

— По дяволите! Едва не се прекатурих — възкликна Уитбред. — Тези неща…

— Виждам те, Джонатан! — извика Потър. — Просто остани там. Ще дойда при теб.

— После потърсете парашута ми — заповяда Стейли.

— Не знам къде си. Може да сме на двайсет километра един от друг. Сигналът ти не е много силен — отвърна Уитбред.

— Всичко по реда си — измърмори Хорст и внимателно разгледа конуса. Нямаше място, където да се скрие сламкарче и да оцелее по време на навлизането в атмосферата, но Стейли отново провери, за да е съвсем сигурен. После превключи честотата и се опита да се свърже с „Ленин“. Не очакваше отговор и не получи. Радиостанциите на скафандрите действаха само при пряка видимост и нарочно не бяха много мощни, иначе целият космос щеше да кънти от разговори. Нищо в реконструираните спасителни лодки не приличаше на радиостанция. Дали духчетата изобщо бяха предвидили начин, по който корабокрушенците да повикат помощ?