Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
На Гавин му трябваше известно време, за да го разбере. На тераформираната Нова Шотландия нямаше торнадо. Той си спомни лекциите по метеорология и кимна.
— Да. Може би. Може би. — Зад останките от предишния купол Потър откри скеле от разпадащ се метал под нещо като пластмасово покритие. Самата пластмаса изглеждаше изтляла и разядена. На табелката имаше две петцифрени дати. Скицата до нея показваше тесен, примитивен наглед автомобил с три седалки една зад друга. Капакът на двигателя бе вдигнат.
— Вътрешно горене — каза той. — Бях останал с впечатлението, че на планетата не достигат изкопаеми горива.
— Сали също смяташе така. И че когато са ги изчерпали, цивилизацията им е започнала да упада.
Но най-интересният експонат се издигаше зад огромен стъклен прозорец в стената — невероятно древна „кула“ със сложно орнаментирана бронзова плочка, върху която имаше друга, по-малка.
В „кулата“ се виждаше ракета. Въпреки дупките в бордовете и покриващата целия корпус ръжда, формата й ясно се различаваше: издължен цилиндричен резервоар, много тънки стени, плавно заострен нос с пилотска кабина.
Юнкерите се запътиха към стълбището. На първия етаж трябваше да има друг прозорец…
Имаше. Двамата коленичиха, за да разгледат двигателя.
— Нещо не разбирам… — започна Потър.
— Стил „НЕРВА“ — отвърна Уитбред. Почти шепнеше. — Атомна. Изключително ранен модел. Вкарваш някакво инертно гориво през ядро от уран, плутон или нещо подобно. Отпреди епохата на ядрения синтез…
— Сигурен ли си?
Джонатан се замисли, после кимна.
— Да.
Разцепването на атомното ядро се бе развило след двигателите с вътрешно горене, ала в Империята все още имаше места, където използваха изкопаеми горива. Атомната енергия беше почти митична и докато момчетата гледаха ракетата, възрастта на експонатите около тях сякаш се спусна от стените като плащ и ги обгърна в тишина.
Самолетът кацна край оранжеви парцали от парашут и останки от конус. Вратата на купола зееше обвиняващо.
Сламкарката на Уитбред скочи на земята и се втурна към спасителната лодка. После зацвъртя на родния си език и кафявата отиде при нея.
— Отворили са го — каза кафяво-бялата. — Никога не бих си помислила, че Джонатан ще успее. Трябва да е бил Потър. Хорст, има ли някаква вероятност да не са влезли вътре?
Стейли поклати глава.
Сламкарката отново забърбори на кафявата.
— Пази самолета, Хорст — каза тя. После се обърна към другата кафяво-бяла, която слезе при тях и вдигна поглед към небето.
Инженерката взе скафандъра на Уитбред, пригоди нещо вместо липсващия шлем и запечата отвора на шията. После се прехвърли на кислородната бутилка. Скафандърът се изду и застана изправен като човек във вакуум. Извънземната завърза раменете с въжета и проби дупки в китките.
Разнесе се съскане на въздух и чучелото вдигна ръце. Налягането постепенно спадна и те се отпуснаха. Отново съскане — ръцете повторно полетяха нагоре…
— Това би трябвало да свърши работа — каза сламкарката на Уитбред. — Променихме твоя скафандър по същия начин, за да получим нормалната ви телесна температура. С малко късмет ще го взривят, без дори да проверят дали си вътре.
— Да го взривят ли?
— Обаче не бива да разчитаме на това. Ще ми се да можехме да направим така, че да стреля по самолет…
Стейли хвана сламкарката за рамото. Кафявата го наблюдаваше с типичната си извънземна полуусмивка, която не означаваше абсолютно нищо. Екваториалното слънце блестеше високо в небето.
— Защо искат да ни убият? — попита юнкерът.
— Всички сте осъдени на смърт, Хорст.
— Но защо? Заради купола ли? Някакво табу ли има вътре?
— Заради купола, да. Но няма табу. За какво ни взимате, за първобитни същества ли? Знаете прекалено много, това е. Мъртвите не говорят. Хайде, трябва да ги намерим и да ги изведем навън.
Сламкарката на Уитбред се наведе и мина под вратата. Нямаше нужда: но Уитбред неизбежно щеше да стори така. Другата кафяво-бяла безмълвно я последва. Кафявата остана навън с неизменната си полуусмивка.
35. Бягай, зайче, бягай
Видяха другите юнкери при катедралата. Докато се приближаваха, ботушите на Хорст Стейли глухо кънтяха. Уитбред погледна към тях и забеляза походката на сламкарката.