Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Хм… не зная. Така или иначе, не виждам какво бихме могли да направим.
— Аз също, капитане. Катерът ще ги потърси и няма да намери нищо. Планетата е голяма. Даже да са оцелели и да са на свобода, можем да ги издирваме с дни и пак да не ги открием. А ако са пленени… няма да ги открием никога. — Той изпъшка. — Михайлов, погрижете се катерът да ги търси внимателно. И унищожете кораба с торпеда.
— Слушам. — Капитанът на „Ленин“ тихо заговори в микрофона си. Към „Макартър“ полетяха десетки торпеда. Не можеха да пробият полето — акумулираната енергия мигновено щеше да ги взриви. Но те избухнаха едновременно в съвършено изчислен залп и по лилавата повърхност на крайцера пробяга мощна пъстроцветна светлинна вълна. Появиха се ослепително бели петна, после изчезнаха.
— Пробойни на девет места — съобщи главният артилерист.
— На колко? — невинно попита Род. „Макартър“ все още бе негов кораб и храбро се бореше за живота си…
Адмиралът изръмжа. Корпусът се намираше на петстотин метра под онази адска лилава стена — ярките проблясъци можеха да не са го достигнали или изобщо да не са го улучили.
— Продължавайте огъня. Нова торпедна атака — нареди Кутузов.
В космоса се понесе ново ято от смъртоносни стрели, които експлодираха по цялата искряща повърхност на полето. Просияха нови бели петна.
„Макартър“ представляваше лилав огнен балон с диаметър от един километър, завързан на въжета от зелена светлина.
Стюардът донесе на Род кафе и той разсеяно отпи. Имаше отвратителен вкус.
— Огън! — заповяда главнокомандващият и с омраза впи поглед в екраните. — Огън!
И ненадейно се случи. Полето на крайцера рязко се разшири, стана синьо, жълто… и изчезна. Забръмчаха автоматични скенери и увеличиха образа. Корабът се появи на дисплеите.
Корпусът му сияеше в червено, отделни части бяха стопени. Изобщо не би трябвало да е там. Когато полето бъдеше унищожено, всичко вътре се изпаряваше…
— Сигурно са се изпържили — механично рече Род.
— Да. Огън!
Нови зелени лъчи. „Макартър“ се промени, изду се и блъвна въздух във вакуума. Едно от торпедата го улучи и се взриви. Лазерните оръдия продължаваха да стрелят. Когато Кутузов най-после нареди да престанат, не бе останало нищо друго, освен пара.
Род и адмиралът дълго гледаха празния екран. Накрая главнокомандващият въздъхна и каза:
— Повикайте совалките, капитан Михайлов. Връщаме се у дома.
33. На планетата
Три малки падащи конуса. И във всеки от тях — човек.
Първи беше Хорст Стейли. Можеше да вижда какво става отпред на един правоъгълен екран, но не и назад. Нямаше никаква друга защита от космоса, освен скафандъра си. Той предпазливо се завъртя, за да погледне към другите два конуса. Някъде далеч отвъд хоризонта бяха „Макартър“ и „Ленин“. Радиостанцията му нямаше такъв обхват, ала въпреки това юнкерът я настрои на съответната честота и повика флагманския кораб. Не получи отговор.
Всичко се бе случило ужасно бързо. Конусите бяха изстреляли ретроракети и когато се обади на „Ленин“, вече не можеше да се направи нищо. Навярно свързочниците имаха друга работа или той беше реагирал прекалено бавно — Хорст внезапно се почувства самотен.
Продължаваха да падат. Повече ракети нямаше.
— Хорст! — Гласът на Уитбред. — Хорст, лодките ще навлязат в атмосферата!
— Да. Просто се примири. Какво друго ни остава?
Въпросът бе реторичен. В самотната тишина трите малки конуса падаха към яркозелената планета. После: навлизане в атмосферата.
Не го правеха за първи път. Знаеха цветовете на плазменото поле, което се образува пред носа на кораба, цветове, зависещи от химическия състав на атмосферния щит. Но сега нямаха никаква защита. Щеше ли да има радиация? Топлина?
През смущенията се разнесе гласът на Уитбред.
— Опитвам се да мисля като духче. Не е лесно. Те знаят за нашите скафандри. Би трябвало да са наясно колко радиация могат да издържат. И колко топлина.
— Отказвам се — обади се Потър. — Няма да сляза долу.
Стейли се помъчи да не обръща внимание на смеха им. Отговаряше за три живота и приемаше задачата си сериозно. Опита се да отпусне мускулите си, докато чакаше топлина, турбулентност, недоловима радиация, премятане на конуса, мъки и смърт.
Покрай него се носеха пречупени от плазмата гледки. Кръгли морета и дъговидни реки. Покрити с лед планини и град, издигащ се по склоновете чак до снежните върхове. Океан — дали проклетите конуси можеха да плават? Пак суша. Започнаха да намаляват скоростта и детайлите на пейзажа постепенно се уголемяваха. Вече ги брулеше вятър. Лодки в езеро, безброй едва забележими точици. Ивица зелена гора, обградена с пътища.