Прашинка в Божието око

Озова се в пуст широк цилиндричен тунел с релси на дъното и равен перон отстрани. Отляво тунелът свършваше със скална стена. Другият край изчезваше в мрака. В скалата имаше отпечатъци като от ребра на гигантски кит.

Сламкарката пристъпи зад него и видя накъде гледа.

— Тук е имало линеен ускорител — преди някоя развиваща се цивилизация да използва метала.

— Не виждам мотриси.

— Ще повикам. Всеки посредник може да го направи.

— Не ти. Чарли — отвърна Хорст. — Или господарите знаят, че и ти участваш в заговора?

— Хорст, ако изчакаме мотриса, тя ще е пълна с воини. Пазителят знае, че си влязъл в сградата му. Нямам представа защо още не са тук. Сигурно спорят с моята господарка за юрисдикцията. Юрисдикцията е много важна за господарите… и цар Петър навярно също подклажда огъня.

— Не можем да избягаме със самолет. Не можем да пресечем нивите пеш. Не можем да повикаме и мотриса — рече Стейли. — Добре. Нарисувай ми мотриса.

Тя започна да скицира на екрана на джобния му компютър — кутия на колела, универсална конструкция за машини, които едновременно трябва да побират колкото може повече пътници и да се паркират в ограничено пространство.

— Двигателите са в колелата. Управлението може да е автоматично…

— Не и на бойна мотриса.

— Пултът е тук отпред. Кафявите и воините може да са направили всевъзможни промени. Постоянно променят нещо, нали разбираш…

— Например броня. Бронирано стъкло и стени. Оръдия отпред. — Трите извънземни внезапно се напрегнаха и Хорст се заслуша. Не чу нищо.

— Стъпки — каза сламкарката на Уитбред. — Джонатан и Гавин.

— Възможно е. — Стейли безшумно се промъкна към входа.

— Спокойно, Хорст. Познавам ритъма.

Бяха открили оръжия.

— Това е страхотно — каза Уитбред и протегна напред някаква тръба с лещи в предния край и приклад, очевидно предназначен за сламкарски рамене. — Не зная за колко време ще стигне енергията, но успях да пробия дупка в дебела каменна стена. Лъчът е невидим.

Стейли я взе.

— Тъкмо от такова нещо имаме нужда. По-късно ще ми разкажете за другите. А сега влезте вътре и стойте там. — Хорст зае позиция в края на перона, точно от едната страна на входа. Никой нямаше да го види, докато не излезеше от тунела. Чудеше се колко здрава е сламкарската броня. Дали можеше да спре лазерен лъч? Не чуваше нито звук.

„Глупаво е — каза си той. — Но какво друго мога да направя? Ами ако дойдат със самолети и кацнат пред купола? Трябваше да затворя вратата и да оставя някого там. Още не е късно.“

Момчето понечи да се обърне към другите, но в този момент чу тихо бръмчене. Странно — това го успокои. Нямаше нужда да взима повече решения. Хорст стисна по-здраво непознатото оръжие. Мотрисата бързо се приближаваше…

Беше много по-малка, отколкото очакваше: модел на трамвай, който профуча покрай него. Въздушната струя обрули лицето му. Машината рязко спря, докато Стейли насочваше лазерната пушка като вълшебна пръчка към нея. Дали някой щеше да слезе от отсрещната страна? Не. Оръжието работеше отлично. Лъчът наистина се оказа невидим, но металните стени на мотрисата се покриха с пресечени, нажежени до червено линии. Той се прицели в прозорците, в покрива, после скочи в тунела и стреля по дължината й.