Небесносини грехове

- То толкова прилича на човек, но не е - изрече Долф.

Не харесах използването на „то" за един от приятелите ми.

- Наистина ли му позволи да те докосва?

Него. Виждате ли, дори да мразите чудовищата, е трудно да останат на същото мнение за това кое е „то" и кое е „него".

- Да - потвърдих.

Зербровски се движеше около Долф в опит да стигне до Джейсън, да застане между тях, предполагам.

Долф се извърна и ме погледна, все още приведен, прекалено близо до Джейсън, за да може някой да е спокоен.

- А ухапването на шията ти, от кръвопиеца когото чукаш ли беше?

- Не - казах, - то е ново. Сега се чукам с двама от тях.

Той залитна сякаш беше ударен. Наведе се тежко върху масата и за миг помислих, че ще падне в скута на Джейсън, но се овладя с видимо усилие. Зербровски докосна ръката на едрия мъж.

- Спокойно, лейтенант.

Долф позволи на Зербровски да го сложи да седне. Не реагира когато сержантът освободи

Джейсън от стола и го отдалечи от Долф. Долф не гледаше тях.

Изпълнените му с болка очи бяха насочени изцяло към мен.

- Знаех, че си падаш по ковчезите, но не знаех, че си курва.

Усетих как собственото ми изражение става твърдо и студено. Може би, ако не бях толкова уморена, под такова напрежение... Но за това, което изрекох, нямаше истинско извинение, с изключение на факта, че Долф ме беше наранил и аз исках да го нараня.

- Какво е положението с внуците, Долф? Все още ли бъдещата ти снаха е вампир?

Усетих Зербровски да реагира на новината и в този момент разбрах, че за това съм знаела единствено аз.

- Наистина не трябва да вбесяваш хора, пред които се изповядваш, Долф. - В мига, в който изрекох това, ми се дощя да не го бях правила, но беше прекалено късно.

Дяволски късно.

Той стана от стола, ръцете му бяха под масата и я преобърнаха с невероятен трясък върху пода. Всички се разпръснахме. Зербровски застана пред Джейсън до отсрещната стена. Аз отидох в ъгъла близо до вратата.

Долф потроши стаята. Нямаше друга дума за това. Столове се удряха в стените, а масата ги последва. Най-накрая взе един стол и явно той беше специален повод за недоволство. Блъскаше металния стол в пода отново и отново.

Вратата в стаята за разпити се отвори. Полицаите изпълниха рамката с извадени оръжия.

Мисля, че очакваха да видят разбеснял се върколак. Но образът на разбеснелия се Долф ги накара да се заковат на място при вратата. Вероятно щяха бодро да гръмнат върколака, но не мисля, че искаха да стрелят по Долф. Разбира се, и никой не се писа доброволец да се пребори с голи ръце с него.

Металният стол се сви на две и Долф се свлече на колене. Накъсаното му дишане изпълни стаята, едва ли не самите стени вдишваха и издишваха.

Приближих се до вратата и изгоних навън всички. Казвах неща като „Всичко е наред. Той ще се оправи. Просто се махни." Не бях сигурна, че той щеше бъде добре или наред, но наистина исках да излязат. Никой няма нужда да става свидетел как неговият лейтенант откача. Разклаща вярата им в него. По дяволите и моята вяра не се справяше много добре.