Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Бях извършила няколко такива работи. Не много, няколко.
Преди няколко години имаше движение, което искаше хората, използащи магия, да бъдат субекти на заповедите за екзекуция, но прекалено много организации за защита на човешките права се бяха противопоставили. Като човек, използващ магия, бях доволна.
Като човек, екзекутирал хора заради съдебна заповед, не бях сигурна как бих се чувствала, ако преследвам и убивам човешки същества. Бях убивала хора когато са заплашвали живота ми или този на близките ми. Но самозащитата, дори като предпазна мярка, не беше съвсем същото. Човек, вещица или магьосник, получаваше съдебен процес, но ако беше обвинен в използването на магия с цел убийство, това означаваше автоматична смъртна присъда. В 99 % от случаите вещицата или магьосникът бяха осъдени. Съдебните заседатели просто не харесваха мисълта за хора, които могат да убиват с магия, да се разхождат свободно.
Една от целите в живота ми беше да стоя далече от съдебната зала.
Знаех, че Джейсън не е извършил нищо лошо, но също така знаех достатъчно за начина, по който работи системата, за да съм наясно, че понякога за тези от нас, които не са напълно хора, „невинен" не означава много.
- Може ли някой друг да потвърди часовете? - попита Зербровски.
- Да, няколко човека - отвърнах.
- Няколко човека - повтори Долф. Изглеждаше отвратен, а не разбирах и това чувство. -
Дори не знаеш кой е бащата, нали?
Това ме накара да замигам като елен срещу фарове на автомобил.
- Не знам за какво говориш.
Той ме изгледа, сякаш вече съм го лъгала.
- Детектив Рейнолдс ни съобщи малката си тайна.
Погледнах го през масата. Продължаваше да стои надвесен, аз все още седях, така че бяхме почти лице в лице.
- И какво от това?
Той издаде звук между сумтене и кашлица.
- Тя не беше единствената, която припадна на местопрестъплението и не беше единствената, която повърна. - Изглеждаше сякаш е казал изключителен довод, обяснил е нещата съвсем недвусмислено с точността на хирург.
Намръщих се и запримигах срещу него.
- Извинявай, за какво говориш? - Позволих си да изглеждам толкова объркана, колкото се чувствах.
- Не се прави на скромна, Анита, не те бива.
- Не се правя на скромна, Долф, не звучиш логично. - След което ми хрумна една мисъл, която бе невъзможна. Долф не би мислил...
Погледнах го и си казах „може би би го помислил".
- Да не би да намекваш, че съм бременна?
- Да намеквам, не.
Леко си отдъхнах. А не трябваше.
- Питам дали знаеш кой е бащата или вероятностите са прекалено много? Зербровски се изправи и бе достатъчно близо до Долф, за да го принуди да се отдалечи леко от масата.
- Мисля, че трябва да си вървиш, Анита - каза Зербровски.
Долф се взираше в мен. Трябваше да съм ядосана, но бях толкова изненадана.
- И преди съм повръщала на местопрестъпление.
Зербровски се отдръпна леко от масата. Върху лицето му имаше примирено изражение, като някой, който виждаше как влакът се приближава и знае, че никой няма да се дръпне от пътя му навреме. Все още не мислех, че ситуацията е толкова зле.
- Преди никога не си припадала - заяви Долф.
- Беше ми зле, Долф, прекалено зле, за да шофирам.
- Сега изглеждаш добре - констатира той с нисък и буботещ глас, изпълнен с този гняв, който напоследък винаги изглеждаше точно под повърхността.
Свих рамене.
- Предполагам, че е бил просто един от онези вируси.
- И няма нищо общо с белезите от зъби по шията ти, нали?
Ръката ми се вдигна, след което се насилих да не го докосвам. Честно казано, бях забравила за това.
- Бях болна, Долф, дори и аз се разболявам.
- Изследвала ли си се за синдрома на Влад?
Поех дълбоко дъх, изпуснах го, след което си казах „мамка му". Долф нямаше да остави този въпрос. Искаше скандал. Това го можех. По дяволите, идеята за едно хубаво, просто крещене, звучеше почти привлекателно.
- Ще го кажа веднъж: не съм бременна. Не ме интересува дали ми вярваш, защото не си ми баща, не си ми чичо, брат или какъвто и да било. Беше мой приятел, но точно сега дори това не се предлага.
- Или си една от нас, или си една от тях, Анита.
- Една от какво? - попитах. Бях почти сигурна за отговора, но исках да го чуя гласно.
- От чудовищата - изрече той почти шепнешком.
- Чудовище ли ме наричаш? - Не шепнех, но гласът ми беше нисък и предпазлив.