Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— По-късно. Нека сега само вървим.
И ние вървяхме. Зад нас останаха улиците с аперитивите, игралните домове и ресторантите, зад чиито летящи врати гърмеше или хленчеше музика. Минахме по мръсна тъмна уличка, където в сянката на стените бързаха двама малчугани и току издаваха кратки, екливи, самотно звучащи звуци — като блатни птици. Тук всички капаци на прозорците бяха затворени и само тук-таме през тях проникваше тъничък лист светлина или едва чут говор. По-нататък, когато се запролети напълно, на стъпалата пред тротоара ще седят и ще се раздумват хора, а понякога, ако по улицата минава мъж, някоя от жените ще се обади с равен глас: „Ей, малкият, искаш ли?“, защото оттук започва кварталът на вертепите и някои от тези къщи също са вертепи. Но по това време на годината всяка живина тук, била тя добра или лоша, все още се крие в тези черупки от влажни ронещи се тухли и прогнило дърво. А след месец, в началото на април, когато извън града водните зюмбюли покрият всяка педя от блатата, лагуните и тресавищата с буйните си, вулгарни, месести цветове, обагрени от черковно виолетово до нагло пурпурно, когато първата зеленина на старите кипариси, призрачна и томителна като момински блян, се превърне в листица, а не дявол знае в какво, когато сивите, слузести змии мокасини, дебели колкото човешка ръка, се заизмъкват от блатата и плъзнат през шосето и предното ти колело удари някоя от тях — храс! — и я разлепи с вътрешната страна на калника, когато насекомите закипят над блатата и въздухът денонощно забръмчи от тях като електрически вентилатор, когато совите застенат нощем в блатата на любов, на смърт и вечно проклятие, а някоя от тях изплува от черния мрак в светлината на фаровете, блъсне се с радиатора и се разхвърчи като сцепена пухена възглавница, когато полята се покрият с буйната мъхеста или сочна, влажна, лепкава трева, която добитъкът пасе лакомо, но колкото и да пасе, не трупа месо, защото тази трева расте на чернозем и докъдето и да стигат корените й, колкото и дълбоко да слизат, не намират друго освен този тлъст чернозем, не срещат ни едно камъче, което да даде на тревата калций… та, да, след един месец, в началото на април, когато ще наблюдаваме всичко това извън града, старите черупки на улицата, по която минавахме с Ан Стантън, ще се разпукат и ще изхвърлят вечер по стъпалата пред къщите и на улицата всичката живина, скрита сега в тях.
Но сега улицата беше пуста и тъмна, на следващата й пресечка стърчеше изкривен електрически стълб, под който калдъръмът блестеше маслено, и всичко това заедно със затворените къщи напомняше театрален декор. Ей сега ще се появи с ленива походка героинята, ще се подпре на електрическия стълб и ще запали цигара. Но тя не се появи и ние с Ан Стантън продължихме пътя си сред този декор, който дотолкова приличаше на картон, че трябваше да попипаш влажните разпадащи се тухли или подкожушената мазилка, за да се убедиш, че това не е картон. Вървяхме, без да разговаряме. Може би защото всяка дума, произнесена при такъв безумно колоритен декор, би прозвучала така, сякаш е написана от някой дългокос и тънкогъз младеж, приютил се в мансардата на някоя от тези картонени къщи (с изглед към вътрешния двор — с, боже, непременно към вътрешния двор), който е приготвил пиеса за малък театър, в чието начало героинята върви с ленива походка по тъмна уличка между два реда картонени къщи, обляга се на изкривен електрически стълб и запалва цигара. Но Ан Стантън не беше такава героиня, та не се подпря на електрическия стълб, а продължи да върви до мен мълчалива.
Накрая излязохме на реката при складовете и доковете, които се вдаваха във водата. Металните покриви на доковете издаваха матов блясък под лъчите на уличните лампи. Над грамадата от докове плаваше и се кълбеше гъста мъгла и когато се разкъсваше тук-таме, през пролуките лъсваше неподвижната вода, която ту проблясваше матово както покривите, ту блестеше като черната кожа на мокър тюлен. В тъмното небе по-надолу едва личаха късите мачти на товарните кораби. Някъде по реката жално простена корабна сирена. Сега вървяхме покрай доковете и гледахме черната река, покрита с грубоватото одеяло на мъглата. Мъглата лежеше над самата вода и гледайки отгоре, човек би могъл да си помисли, че е застанал нощем на някой планински връх и далеч под него е земята, скрита в облаци.
Стигнахме до кея, от който корабите взимаха лете за нощна разходка по луна тълпите екскурзианти, които, плувнали в пот, се блъскаха, крещяха — някои с деца на ръце — и се наливаха с уиски и оранжада. Но сега тук не се виждаше голям кораб с колела, бял като сватбена торта, разкрасен с червено и златно, чудат и невероятен, не се носеха звуци на „Дикси“, нито се чуваха корабни сирени. Беше тихо като в гроб и безлюдно като пустинята Гоби в безлунна нощ. Стигнахме до края на кея, подпряхме се на перилото и се загледахме в реката.