Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— Въздухът вътре е по-добър от този отвън. Само да не се потеше толкова.
Джек се наведе и започна да разкопчава костюма. Фантом бе изчезнал напълно, внезапно и неочаквано и Джек изпитваше странно усещане за празнота, сякаш бе дал всичко, на което е способен, а не бе получил нищо в замяна. Вдъхна дълбоко и освободи последната закопчалка. Амбър продължаваше да се притиска към него. Той размърда рамене.
— Време е да слизаш.
— Безопасно ли е?
— Засега.
Тя се спусна на земята. В първия миг краката й се подгънаха и потърси опора в него. Джек смъкна костюма надолу и стъпи навън.
— Как си?
— О, чудесно. Никога не съм се чувствала по-добре. Сега вече зная какво е да си сандвич, увит във фолио. — Амбър всмукна бузи, ококори очи и се разсмя. Отметна назад косата си и видът й го зашемети, като стоварил се огромен товар от норцитова руда.
Кога бе успяла да порасне? Колко дълго го бяха държали в хибернация?
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме.
Той отново нахлузи костюма и се опита да приседне с него. Амбър го разглеждаше.
— Няма ли да го съблечеш?
— Не, не мисля.
— Защо? — В очите й затрепкаха игриви пламъчета.
— Това е стар тунел. Не е изключено да има пробойни. Трябва да съм готов, в случай че стане нещо непредвидено. Неудобно е, но няма как.
— Ясно — пресегна се и плъзна ръка по ръкавицата му. — Може ли малко да те подържа за ръката?
— Разбира се — извади ръка и сплете пръстите си с нейните. Бяха малко по-хладни. — Още не е приключило.
— Така и предполагам — прошепна Амбър и се притисна към него. А после, съвсем неочаквано, се унесе в сън.
Джек долови присъствието на фантом в мига, когато Амбър затвори очи, и веднага разбра причината за нейното изтощение. Но фантом също изглеждаше уморен.
„Още битки, господарю?“
— Не. Поне засега.
„Добре. Ще си почина малко.“
— Почивката е полезно нещо — окуражи го Джек. Облегна се на стената на тунела и затвори очи. Не им оставаше друго, освен да чакат. За един кратък миг изпита съжаление, задето никой не е стигнал до тук. Реши да подремне, а сетне да се заеме с предавателя и да се опита да засече някой от останалите.
Джек се пробуди внезапно, с усещането, че се задушава, а главата му пулсираше от тъпа болка. Тъкмо сънуваше някакво гигантско гущероподобно чудовище, което се готвеше да го сграбчи, след като бе изскочило от дълбините на застояло езеро. Огледа се с невиждащи очи, премигна и разтърси глава, но все не можеше да разбере къде се намира. Амбър лежеше, подпряна на него, и той чувстваше, че е съвсем отпусната.
Опита се да преглътне, но езикът му бе надебелял и подпухнал. Какво ставаше тук? Откъде се беше взел този сън? Вдигна ръка от раменете й и разтърка лице. Опита се да си припомни какво е станало, но главата му продължаваше да пулсира…
Изведнъж Джек посегна към шлема и си го постави. Прегледа индикаторите. По дяволите! Въздухът в тунела бързо се разреждаше. Вероятно имаше изтичане или бе прекъсната връзката с въздухоподаващата система. Трябваше незабавно да закопчае костюма.
— Амбър! Събуди се! Нямаме време за губене!
— Уф — изстена тя и главата й клюмна безпомощно. Той я разтърси.
— Събуди се!
— Джек — тя отвори очи и го погледна с размътен поглед. — Джек, обичам те.
— Чудесно. А сега се събуди. — Започна да я дърпа да влезе в костюма. Притисна я към себе си и го затвори, още преди да е успяла да мине отзад.
В първия миг се стресна от интимната поза, в която се бяха озовали, но сетне се зае да нагласява притока на въздух. Амбър въздъхна щастливо, притисната към голите му гърди и опряла нос под брадичката му. Джек преглътна смутено и изпъна врат, сякаш се опитваше да създаде някакво, макар и минимално разстояние между двамата. В костюма полъхна свеж въздух и главата му започна да се прояснява, а болката да се стопява.
Амбър също едва сега започна да идва на себе си.
— Джек? Какво правиш?
— Въздухът навън не ставаше за дишане.
— Но аз не съм там, където трябва. Така не можем да направим нищо. — Замисли се за миг, сетне добави игриво: — Всъщност, сещам се за едно нещо, което бихме могли да правим в подобна позиция. Жалко, че не е подходящ моментът, нито мястото. — Прегръдката й стана още по-плътна.