Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Те закрачиха отново и главата на Амбър се люшна уморено. Беше забелязала, че ако извие поглед максимално встрани, ще може да наблюдава какво става отвън през задните камери. Не беше сигурна обаче дали наистина иска да гледа. Джек продължаваше да върви напред, без да се спира пред каквито и да било препятствия, с изключение на плътни скални масиви. Може би само защото идеята да премине през тях не му бе хрумвала. Току-що се бяха спуснали през една от асансьорните шахти, чиято клетка бе спряла някъде нагоре. На няколко пъти, докато се спускаха, ги застигаха ударни вълни от взривовете.

Сърцето й още туптеше лудо заради прилива на адреналин, причинен от фантом. Сега вече разбираше болезненото нежелание на Джек да се разделя с костюма. Осъзнаваше, че в душата си извънземното беше роден войник, жадуващ за кръв, ала същевременно надарен с пресметлив интелект, а за един уравновесен човек като Джек съчетанието с фантом бе необходимо като въздуха и водата. Така поне й се струваше, докато гледаше навън с размътени очи.

— Опитай за малко да стоиш съвсем неподвижно — помоли я той.

— Да не искаш да спра и да дишам?

— Добра идея. Лицевото стъкло непрестанно се изпотява. Един от двама ни издишва твърде много.

Амбър подсмръкна смутено. Но след това любопитството й надви.

— Какво ще правиш?

— Нещо, което не съм правил често с този костюм — той се обърна и се изправи срещу стената на тунела. — Ако не греша, на няколко метра в тази посока трябва да има успореден тунел. Ще се наложи да направя сондаж, за да се уверя.

Амбър изпъшка.

— Добре, добре. Ще задържа за малко дъх.

— Достатъчно е да стоиш неподвижно. Важно е да не повлияем на изследванията.

Тя затвори очи и положи глава върху голия му гръб. Беше подгизнал от пот и кожата й залепна за неговата, но тя не смееше да помръдне. Джек пристъпи към стената, проби тесен отвор, отстъпи назад и се зае с проучванията си.

— Задръж още съвсем малко — помоли я той.

Амбър внезапно усети как радостта избухва в него.

— Готово!

— Успя ли?

— Да.

— Сега какво ще правиш?

— Ще се опитам да открия моите хора.

— Защо смяташ, че са тук долу?

— Защото, в този момент това е най-безопасното място. Не мога да се свържа с тях, тъй като предавателите ни не са на една и съща честота. Бих могъл да се опитам да настроя моя, но тук вътре е прекалено тясно…

— Зная, аз съм виновна — прекъсна го тя.

— Да съм споменавал имена?

Амбър се засмя. След това, завладяна от внезапен импулс, се притисна по-силно. Джек изстена мъчително и тя го пусна.

— Ами ако са в онзи тунел? Между нас има скала.

— Не точно. Тук скалният масив е доста рехав. Има кухини, странични галерии. Ако имам късмет, мога да улуча някоя от мембраните.