Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Вместо отговор Гуре поклати глава. Помисли си, че съществува някаква важна тайна, за която господарите искат да говорят с него и че той е точният човек, понеже познава нравите на крепостните във Форшвик. Това го безпокоеше. Не знаеше нищо особено по въпроса и затова рискуваше господарите да не му повярват. Крадците ги бесеха. Но какво се случваше с тези, които ги прикриваха?
— Ако те освободим, Гуре, какво би направил? — намеси се рязко господарят Арн.
Гуре трябваше да обмисли добре този неочакван въпрос. С голямо усилие преглътна месото, което бе в устата му, и разбра, че трябва бързо да даде смислен отговор, тъй като господарите му и монахът го гледаха така, сякаш очакваха нещо изключително.
— Най-напред бих благодарил на Христа и на моите господари — проговори накрая Гуре, а думите му като че ли се отрониха неволно и той вече съжаляваше, че не бе споменал господарите преди името Христово.
— И какво би направил после? — запита господарката Сесилия, като изглежда не отдаваше никакво значение на това, което го притесняваше.
— Бих отишъл в църквата, за да приема светото кръщение — запази той присъствие на духа, за да спечели време.
Но отецът не му остави много време да се опомни и бързо продължи:
— Мога да те кръстя още утре, а след това какво ще направиш?
Гуре не успя да каже нищо. Свободата беше мечта, която, едва зародила се, изчезваше и след нея не оставаше нищо.
— Че какво може да стори един освободен? — отговори той, като с усилие се опитваше да събере мислите си. — Освободеният не трябва ли да се храни? Не трябва ли да се труди? Дори и свободен, ако имах възможност, пак бих работил като строител, както сега. Какво друго бих могъл да правя?
— И другите ли мислят като теб? — попита господарката Сесилия.
— Предполагам — отвърна Гуре малко по-самоуверено. — От известно време се говори, че ще бъдем свободни. Някои вярват, други казват, че това са само слухове. Освободените могат да останат при господарите си или пък да открият нови земи, всеки го знае. Ако можем да останем във Форшвик, ще го сторим. Ако ни изгонят, ще трябва да се примирим, няма друго решение.
— Благодарим ти за тези думи — проговори господарят Арн. — Не си глупав, разбрал си какви са намеренията ни. Затова ще ти кажа истината. След като господарката ти и аз се върнем от коледните празненства в Арнес, където ще присъстваме на тържествената служба, ще освободим всички крепостни от Форшвик. Ето, това е. Забраняваме ти да говориш за това на когото и да било, дори и на собствената ти майка. Това вероятно е последната заповед, която получаваш от мен в качеството си на крепостен, но трябва да й се подчиниш.
— Думата на един крепостен не струва нищо, нито пред закона, нито пред хората — отговори Гуре, като гледаше Арн в очите. — И въпреки това, ти я давам, господарю Арн.
Последният не проговори повече, а само се усмихна леко и се изправи, като даде знак на Сесилия да направи същото. Това накара и брат Гилберт да стане. Гуре разбра, че трябва да тръгва, но нямаше представа как да си вземе довиждане. Покланяйки се, той се постара да поздрави и да излезе дискретно.
Веднага щом Гуре затвори вратата, Арн, Сесилия и брат Гилберт заговориха един през друг за любопитната сцена, чиито свидетели бяха станали. Арн приемаше току-що видяното за доказателство, че крепостните не са толкова глупави, колкото се смяташе. Брат Гилберт пожела да кръсти освободените и предложи този Гуре да бъде поставен за техен водач, за да не се налага Арн и Сесилия сами да се грижат за всяка подробност. Последните се съгласиха. Все пак Сесилия отбеляза, че вероятно не всички крепостни са като Гуре. Тя го беше наблюдавала внимателно по време на разговора и смяташе, че е забелязала нещо любопитно. Гуре говореше почти като тях и със сигурност не като някой крепостен. Беше й направило впечатление също така, че той даже не приличаше на крепостен: ако с Арн разменяха дрехите си, не би могло да се каже кой е крепостният и кой — рицарят.
Самата тя не разбра какво я бе прихванало, за да каже това. Веднага съжали за думите си, виждайки за първи път в живота си гневен проблясък в очите на Арн. Опита се да представи неразумното си изказване като шега и добави, че по-скоро Гуре прилича на Арн, но на по-слабия Арн. Това обаче никак не й помогна.
На празника на света Лусия, най-мрачният ден в годината, злите духове са по-силни от всякога и във Форшвик вдигнаха голям шум, за да ги прогонят. В снега крепостните обиколиха три пъти къщата със запалени факли в ръце и със сламени маски с рога на главите. Въпреки хапещия студ някои от сарацините, слисани и треперещи, увити в палта и в килими, излязоха на вратата, за да погледат този спектакъл. Беше толкова студено, че снегът силно скърцаше под сламените терлици, които крепостните бяха обули над летните си обувки.