Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Брат Гилберт подкрепяше напълно идеята за освобождаването на крепостните — за него това беше естественият изход. Но въпреки всичко си даваше сметка, че една толкова важна новина трябваше да се обяви внимателно и предпазливо — за него самия не беше трудно да си представи как би я приел в качеството си на крепостен. Опасяваше се, че именно наложеното му със сила смирение изведнъж би се превърнало в насилие. Дали тези бедни, наивни души, нямаше да решат в изблик на лудост да разчистят старите сметки, въобразявайки си, че свободният човек може да прави каквото поиска. Или просто щяха да избягат в гората.
Сесилия отбеляза, че едва ли би се намерил някой, който посред зима да избяга от Форшвик в гората. Именно поради тази причина не биваше да забавят обявяването на новината.
Арн от своя страна потвърди, че няма особен смисъл да се питаш какво би било мнението на един крепостен: невъзможно е да го проумееш, след като винаги си бил свободен. Не беше ли най-добре да питаш самия него?
Другите двама обаче веднага отхвърлиха това предложение, изтъквайки, че дори и една изпусната дума, би предизвикала във Форшвик вълна от верни или неверни слухове само за няколко часа. Арн настоя на своето, като поиска да му посочат един крепостен, от който можеше да се потърси съдействие.
— Гуре, синът на Суом — отговориха те в един глас.
За Гуре, който дори след първия сняг не преставаше да се занимава с ремонта на вратите на жилищата на крепостните, както и с поддържането на огъня, тази неочаквана покана от господарите, вещаеше нещо лошо. Веднага прекъсна работа, изкачи се по заснежения хълм, за да стигне до двора, а след това и до къщата на господаря Арн. Като тревожно се питаше, дали не е отделил прекалено много време на крепостните, вместо да се занимава с оборите, той се подготвяше за предстоящите упреци. Не се плашеше, че ще бъде бичуван, защото не само тук, но дори и в Арнес, не използваха бича за наказание, а всички, с които беше говорил, потвърждаваха, че няма бичуван крепостен във Форшвик, откакто управляваха новите господари.
Щом стигна пред къщата на господаря Арн, за миг се спря в снега объркан. Отвътре се чуваха гласове, които му се сториха доста високи и заплашителни, сякаш господарят му и хората, с които той говореше на някакъв чужд език, се караха. Не го притесняваше толкова фактът, че очевидно ще бъде порицан, а че не знаеше защо. Чака така дълго, без никой да дойде да го повика, че му стана студено. Не можеше да влезе сам. Чуваше гласа и на господарката, но всъщност никой крепостен не биваше да се появява в нейната стая. Мушна ръце под мишниците си и затупа с крака, за да се стопли.
Вероятно в това се състоеше наказанието му. Но не трябваше ли поне да знае причината? Що за наказание бе това, ако не беше ясен мотивът?
Съвсем неочаквано брат Гилберт се оказа негов помощник — ако последният знаеше, че в господарската къща има тоалетна, Гуре щеше да си стои още навън. Но отецът живееше в старата постройка и по навик излизаше навън, за да се облекчи. Застанал на площадката пред стъпалата, той тъкмо повдигаше расото си, когато си даде сметка, че замалко щеше да намокри Гуре.
Отначало изненадан, брат Гилберт се опомни, сграбчи Гуре за рамото и го поведе първо през сумрачния дрешник и после в голямата стая, където огънят разпръскваше задушаваща топлина. Свещеникът го заведе до огнището, сложи го да седне на порядъчно разстояние от огъня и каза нещо на чужд език на господаря Арн.
Без да вдига очи, Гуре потърка ръце, за да ги стопли. В същото време знаеше, че господарите и монахът го наблюдаваха внимателно, въпреки че не казваха нищо. Изведнъж господарката Сесилия се изправи, взе една дъска за рязане, върху която имаше шунка и му я подаде заедно с един нож.
Гуре помисли, че сънува. Невиждано беше една господарка да поднася храна на крепостен и той не знаеше какво да прави нито с ножа, нито с шунката. Тя кимна и му даде знак да отреже от шунката и да яде.
— Не искахме да те караме да чакаш вън на студа, Гуре — най-после каза господарят Арн. — Повикахме те, за да ти зададем един въпрос.
Арн замълча и тримата се взряха в Гуре. Пушената шунка, която опитваше за първи път, образува в устата му непрекъснато растяща топка, която Гуре не успяваше да преглътне.
— Това, което искаме да те попитаме, не бива да излиза от тази стая — продължи господарката Сесилия. — Искаме да знаем мнението ти по един въпрос, но не желаем да споделяш думите ни с някой друг. Разбираш ли?