Warcraft - Нощта на Дракона

Без повече приказки, жрицата се отправи към посочената й лодка. Отстрани тя бе по-скоро зелена, отколкото червена, заради водораслите. Дървото беше доста износено, но дебелият корпус изглеждаше здрав. Здрава мачта с грот и фок платна беше единственият задвижващ механизъм на петнайсетметровия едномачтов платноход. Жрицата се качи вътре и откри две жалки гребла, окачени на куки от вътрешните страни на корпуса.

Дизиуиг със сигурност очакваше да се поинтересува за припаси, но тя ставаше все по-странно нетърпелива и не искаше да губи време в пазарене за неща, които не смяташе, че ще са й нужни. Стигаше й, че бе пропиляла няколко седмици в преследване на фалшива следа. Тайното уединение щеше да й бъде достатъчно препитание по пътя до отсрещния бряг.

Господарят на кея отново се закикоти и въпреки че вече не го виждаше, тя знаеше, че гоблинът се чуди какво ще последва. За Дизиуиг непознатата определено беше хубаво развлечение. Чудейки се дали на гоблина ще му хареса това, което щеше да види, жрицата протегна ръка и… се захвана с въжетата и платното, подготвяйки се за потегляне. Тя работеше с такова майсторство, сякаш познаваше морето, но гоблинът знаеше, че не е така. Щом бе готова с това, дренаята изскочи навън. Преценявайки тежестта на лодката, тя хвана здраво едната й страна и натисна на точно определено място. Дизиуиг ахна от изненада. Бяха нужни поне двама-трима яки мъже, които да освободят напълно платнохода. За щастие, жрицата не разчиташе на грубата сила, а на внимателно премерения баланс. Лодката тихо се плъзна във водата. Дренаята скочи на борда, изпълнена с благодарност към тези, от които се бе учила.

— Напоследък морето не е по-безопасно от сушата. Запомни това! — подвикна й весело гоблинът. После отново се ухили и добави: — Приятно пътуване!

Нямаше нужда господарят на кея да я предупреждава за вероятните опасности. През последните няколко седмици жрицата се бе сблъсквала твърде често с мрака, който се опитваше да погълне този свят. Неведнъж едва се разминаваше със смъртта по време на пътуването си, но по милостта на наару18 тя оцеляваше, за да продължи преследването.

Но докато Ратчет, както и целият Калимдор изчезваха в мрака и морето обгърна платнохода й, дренаята осъзна, че до момента се бе изправяла пред най-малките си проблеми. Тя вече бе сигурна, че е на верен път и много добре знаеше, че тези, които преследваше, в един момент щяха да усетят присъствието й. Щяха да го усетят и да направят всичко възможно да я ликвидират.

„Така да бъде…“ — помисли си жрицата. Все пак тя прие мисията напълно доброволно и с желание. Прие я, макар че всички, които я познаваха, сега я смятаха за напълно луда…