Warcraft - Нощта на Дракона

— Сега… — прошепна тя на Зендарин.

Едновременно двойката насочи всичките си сили надълбоко в матрицата на заклинанието, смесвайки ги с откраднатата сила на етерния дракон. Изведнъж в пещерата се завихри страховита буря от мощни енергии, чийто фокус бе яйцето. Благодарение на умелата си господарка, скардините бяха неподатливи на повечето магии, но въпреки това се пръснаха по далечните ъгли на пещерата. Все пак, джуджета по природа, те с право се опасяваха от вероятността пещерата да се срути, но бяха достатъчно умни, за да преценят какво наказание ги очаква, ако решат да избягат точно в този решаващ момент.

Въздухът запращя. Тъмните коси на магьосницата се изправиха. Булото й също се вдигна, разкривайки жестоко обгореното й лице. Плътните й устни завършваха в изгорена плът, която очертаваше постоянната усмивка на черепа й. Под горния край на булото й оставаше ухото, което бе само едно съсухрено парче кожа, покриващо някаква дупка.

Тя вдигна високо ръце и Зендарин повтори движението й. Двамата продължиха да насочват енергиите си към яйцето, докато магьосницата откъсваше все повече и повече от същността на етерния дракон. Драконът продължи да се бори още по-ожесточено. Макар и напразно, както и първия път, но все пак успяваше да разтърси пещерата. Огромен сталактит се отчупи и пропадна надолу към дълбокото дъно. Един скардин не успя да се отмести навреме и беше премазан, но смъртта му бе твърде незначителна, за да бъде забелязана от заклинателите.

Зераку — кървавият елф помнеше, че драконът се бе нарекъл така — проблясваше, сякаш всеки момент ще се стопи в мъгла. Но нишките, които го държаха, не позволяваха на съществото от Непознатата земя да се освободи дори в смъртта. Те безмилостно удържаха Зераку, притискайки го все повече под безмълвната команда на господарката. Все повече и повече от магията на етерния дракон — както и същността му — преливаше в издутото яйце, където се преплиташе с тази на заклинателите. Зендарин очакваше яйцето да се пръсне, беше се уголемило толкова много…

И наистина, едната му страна се пропука. Но това не притесни нито един от заклинателите, тъй като в следващия миг стана ясно, че пукнатината не бе тяхно дело или поне не директно. По-скоро се дължеше на… нещо, което вече иска да се освободи. Яйцето се излюпваше.

В блясъка на омагьосаното яйце лицето на дамата изглеждаше още по-чудовищно, дори от лицата на скардините. Изражението й бе станало нечовешко… Но това не бе изненадващо, тъй като магьосницата вече не беше човек — наистина, дори по-малко от кървавия елф.

— Да… дете мое… — шептеше тя с почти майчински тон. — Да… ела при мен…

До първата пукнатина се появи втора. Част от черупката се отчупи… И от там надникна око… Око, което макар че сега се раждаше, изразяваше хитрост, зло… много древно зло.