Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Ох, ох! — плесна с ръце Анастасия, правейки се на уплашена, а после се разсмя звънко и побягна от дядо си.
— Пък и да избяга иска! Да не би да я настигна…
Той необикновено бързо и леко се затича след нея. А тя бягаше със звънлив смях, въртейки се по поляната. Дядо й хем не изоставаше, хем не можеше да я настигне…
Изведнъж дядото изохка и клекна, като се хвана за крака. Анастасия бързо се върна обезпокоена. Притича до него и му протегна ръце, но изведнъж се спря и звънкият й, заразителен смях отново огласи поляната. Аз внимателно се вгледах в нозете на дядо й и разбрах защо Настася се смее: дядо й, клекнал на един крак, бе опънал другия напред и го държеше с ръце, запазвайки пълно равновесие. А в същото време разтриваше като ударен именно крака, на който беше клекнал. Беше надхитрил Анастасия, без да я излъже.
Както се изясни по-късно, Анастасия е била забелязала навреме неестествеността и комичността на неговата смешна поза. Докато тя се смееше, дядо й успя да я хване за ръката и като вдигна пръчицата си, почна леко да я налага с нея като дете. Анастасия, смеейки се, се опитваше да покаже, че я боли. Въпреки нейния непрестанен, сдържан смях дядо й я прегърна през раменете и каза:
— Добре де, добре. Не плачи! Стига ли ти? Пада ти се. Сега вече ще слушаш. Пък аз един стар орел съм почнал да тренирам… Макар и много стар, той е още силен и помни много неща. А тя си пъха носа навсякъде, лудетината…
Анастасия извъднъж престана да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна.
— Деденце! Миличък мой деденце! Орел!… Значи… ти вече знаеш за детенцето?
— Ами да, звездичке…
Анастасия не позволи на дядо си да довърши. Тя го прегърна през кръста, вдигна го от земята и го завъртя. Като го остави отново долу, той залитна и каза, опитвайки се да бъде строг:
— Ти така ли се отнасяш с по-възрастните!? Знам си аз — слабо възпитание…
Тогава, размахвайки пръчицата, той бързо тръгна да догони баща си. Като стигна до дърветата в дъното на поляната, Анастасия викна след него:
— Благодаря ти, деденце, за орела, благодаря!
Дядото се обърна и я погледна:
— Само че ти, внучке мила, бъди, моля те… — тонът му бе станал твърде ласкав и затова той, като се прекъсна, малко по-строго добави: — И да внимаваш! — и се скри зад дърветата.
8. Отговорът
Когато останахме сами, аз попитах Анастасия:
— Ти защо се зарадва така на някакъв си орел?
— Орелът, да, орелът ще бъде много нужен на мъничкия — отговори тя. — За нашето дете, Володя!
— За да си играе ли?
— Да. Играта има най-голямо значение за по-нататъшните познания и усещания.
— Ясно — казах аз, макар че не можех да си представя как едно бебе може да си играе с птица, особено с орел.
— А при кедъра какво правеше? Молеше ли се или разговаряше с някого? Какво стана между теб и кедъра? Защо прадядо ти после така строго те мъмри?
— Кажи, Владимире, съществува ли нещо разумн; въобще има ли Разум в невидимия свят, в Космоса, във Вселената? Как мислиш?
— Мисля, че съществува. Щом даже учените говорят за това, контактьорите, Библията…
— А можеш ли да назовеш това Нещо с някаква дума, която ти е най-понятна и близка? Питам те, за да намерим с теб общо определение. Да речем Разум, Интелект, Същество, Сила на Светлината, Вакуум, Абсолют, Ритъм, Дух, Бог…
— Хайде «Бог»…
— Добре.
— Кажи сега: дали Бог се стреми да разговаря с човека, ти как мислиш? Не непременно с глас от небесата, а чрез хората, чрез Библията например да ни подскаже как да бъдем по-щастливи.
— Е, не е задължително Библията да е от Бога…
— А от кой е тогава?
— Ами… от хората… Искали са да измислят някакава религия, седнали и я написали колективно.
— Значи — колко просто: седнали някакви хора, написали книга, измислили сюжети, закони… А тази книга е жива вече хиляди години и е най-разпространената и четена книга в света! През изминалите векове са написали грамадно множество други книги, но колко могат да се сравнят с Библията? Какво означава това, според теб?
— Не знам. Древните книги наистина съществуват от много отдавна, но хората днес четат съвременна литература: романи, кримки разни… Защо?
— Защото като ги четеш, почти няма нужда да мислиш, а Библията изисква човек да мисли дълбоко и на много въпроси да си отговаря сам. Именно тогава тя става по-понятна, почва да ти се разкрива. Ако видим в нея само догмата, тогава е достатъчно да прочетем няколко заповеди и да ги запомним. Но каято и да е догма, привнесена отвън и неосъзната дълбоко вътре в сърцето, блокира възможностите на човека-творец.