Звънтящите кедри на Русия

— Той няма равни! Той е единствен! Но Той иска и да общува. Иска да Го разбират и да Го обичат, както обича сам Той.

— Допустимо ли е човек да е дързък и да изисква, когато общува с Него?

— Той е подарил частица от Своя дух и разум на всеки, който живее на Земята. И ако тази малка частица в човека — Неговата частица — не е съгласна с установеното, значи Той, именно Той не приема всичко предначертано. Нали Той мисли вътре в нас? Може ли Неговото мислене да се нарече дързост?

— Позволено ли е на някой да ускорява хода на Неговите размисли?

— Само Позволяващият може да позволи…

— И за какво Го молиш ти?

— Как да се вдъхне разум на неразбиращите и чувство на безчувствените.

— Не е ли определена участта на невъзприемащите Истината?

— Съдбата на всички, които не възприемат Истината е определена. Но на кой пада отговорността за невъзприемането на истината: на онези, които не я възприемат — или на тези, които не са могли да им я изяснят?

— Какво?!… Значи ти… — развълнувано произнесе дядото и замълча.

Известно време той гледа мълчаливо Анастасия. После, подпирайки се на бастуна-гега, прадядто бавно подгъна едното си коляно, взе ръката на Анастасия и с наведена, бяла глава я целуна, а после каза:

— Здравей, Анастасия!

Анастасия бързо падна на колене пред прадядо си и заговори удивено и развълнувано:

— Ама ти, деденце, защо така, като с мъничка? Та аз съм вече съвсем голяма!

Тогава тя го прегърна през раменете, склони глава до гърдите му, покрити с бялата му брада и замря. Той знаеше: тя сега слуша как бие сърцето му. От малка обичаше да слуша тупането на сърцето.

Беловласият старец, както беше на колене, с едната си ръка се подпираше на бастуна-кривак, а с другата милваше златистите коси на Анастасия.

Тогава дядо й се развълнува, засуети се и притича при коленичилите си баща и внучка. Заситни около тях, разпери ръце, а после сам падна на колене и ги прегърна…

Пръв стана дядото и помогна на баща си да се изправи. Прадядото още веднъж погледна втренчено Анастасия, бавно се обърна и се отдалечи. А дядо й заприказва бързо-бързо, непонятно кому:

— И все пак всички я глезят… И Той я глези. Я гледай къде си се покатерила! Вре си носа навсякъде… Няма ли кой да я възпита? Кой сега ще помага на виладжиите?

Прадядото спря, бавно се обърна и отново каза ясно с дълбокия си, кадифен глас:

— Мила внучке, слушай само сърцето и душата си! А на твоите хора с парцелите земя самият аз ще продължа да помагам — и като се обърна пак, величественият, побелял старец бавно тръгна по поляната и се отдалечи.

— Нали ви казвам, всички я глезят… — пак занарежда дядо й.

Тогава той вдигна една пръчица, заситни към Анастасия и с думите: «Ей сега ще я вразумя аз!» — започна да я налага шеговито.