Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Значи го знаеш това, Владимире — растенията наистина реагират при проявата на човешки чувства. И както е замислено от Великия Творец, те правят всичко възможно да помогнат на човека. Едни му дават плодове, други се стремят да предизвикат у него положителни чувства с красивите си цветове, а трети балансират въздуха и дишането. Те имат още едно важно предназначение: растенията, с които конкретният човек влиза в непосредствен контакт, формират за него пространство от истинска любов — любовта, без която животът на земята би бил невъзможен. Затова именно повечето хора с места и вили се стремят да се връщат там, тъй като усещат, че тъкмо там за тях се е сформирало такова пространство. А тази сибирска вишничка, която ти посади и се грижеше за нея, също се е стараела с всички сили да направи това, което вършат всички подобни рстения, изпълнявайки своето предназначение. Растенията могат да създадат силно любовно пространсто за човека, ако са много на едно място и ако са най-разнообразни; ако човек общува с тях и ги докосва с любов. В един момент твоята вишничка започна да се стреми сама да стори това, което е по силите едновременно на няколко различни растения! Този й стремеж бе предизвикан от необикновеното ти отношение към нея. Ти интуитивно чувстваше, че посред цялото това човешко обкръжение само тази малка фиданчица не иска нищо от тебе, не лицемери и желае само едно: да ти се отдаде. Ето какво те влечеше към нея! Ти стоеше и я гледаше с любов, а тя се стараеше със всичка сила. Още преди появата на първия слънчев лъч, нейните листенца се стремяха да уловят отражението му в зората; а щом Слънцето залезеше, тя се мъчеше да улови светлината на една ярка звезда — и успяваше донякъде. Нейните коренчета, заобикаляйки изгарящата тор, успяха да вземат нужното от земята. И тръгна по жилите на малката вишна сокът на земята — все по-бързо и по-бързо! И един ден, когато ти пак дойде, изведнъж видя цветчета по нея. По-яките фиданки още спяха, а тъкмо тази беше цъфнала. Ти така се зарадва! И тогава… — спомни си, Володя, какво се случи в мига, когато видя цветовете й ?
— Аз наистина се зарадвах и някак си ми стана по-добре. Помилвах клонките й…
— Ти нежно погали клончетата й и каза: «Я виж, красавице моя, ти цъфна!» Дърветата, Владимир, дават плодове, но освен това могат да формират и пространство от обич. Вишничката много искаше и ти да имаш такова пространство; но откъде да вземе тя толкова сили, че да се отблагодари на човека за полученото от него? Тя вече бе дала всичко, което бе по силите й, когато получи от теб това неочаквано нежно отношение. И изведнъж й се прииска да направи за тебе нещо още по-голямо! Самичка!
Ти замина на дългата си експедиция. Щом се върна, тръгна през градината направо към вишничката. Вървейки, си хапваше от купените на пазара вишни. Като дойде до нея, видя че на твоето любимо дръвче също висят три червени вишнички! Ти стоеше пред него, ядеше купените вишни и плюеше костилките им. Сетне откъсна едно плодче от своята вишничка и го опита. То бе малко по-кисело от купените. Но другите две остави.
— Аз се наядох с другите вишни. А нейната вишничка наистина беше по-кисела…
— О, ако знаеше ти, Володя, какво огромно чудо, специално зе тебе, бе събрано в това мъничко плодче! Колко много сила и обич! От земните недра и космичните простори тя бе събрала за теб всичко най-полезно и хубаво и го бе вложила в тия три вишнички. Тя даже едно свое клонче изсуши, за да могат да узреят тия плодчета… Едното ти опита, другите две не не пипна.
— Де да съм знаел… И все пак ми беше приятно, че тя е могла да роди плодове.
— Да, приятно ти беше. И тогава… Ти помниш ли какво направи тогава?
— Пак погалих клонките на вишничката.
— Не само я погали, но ти се наведе и целуна листенцата на клончето в твоите длани!
— Да, целунах ги. Понеже имах добро настроение.
— И тогава с вишничката се случи нещо невероятно. Тя пожела да направи нещо още по-голямо за теб, след като ти не взе и трите вишнички, приготвени за тебе с такава любов. Но какво? Затрептя тя от целувката на човека — и полетяха в светлите пространства на вселената мисли и чувства, присъщи само на човека, но възбудени в една вишничка: тя искаше да му се откликне по същия начин! Да подари на човека една любовна целувка, да го стопли със светлата си обич. Нарушила обикновените природни закони, любовта й си мяташе из вселената и не можеше да намери израз. Осъзнаването на тази невъзможност обикновено води до смърт. Светлите сили връщаха и връщаха на вишничката родената от нея обич, с надеждата самата тя да я усмири, за да не загине. Но тя не можеше. Горещото й желане си остана неизменно, необикновено чисто и трепетно. Светлите сили просто не знаеха какво да правят — Великият Творец не бе променял установените закони на хармонията.