Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— О, прости ми, ако обичаш… И аз пък сега! Съвсем се отнесох.
— Защо ми се извиняваш?
— Извини ме, че изказах думи, каквито ти не ползваш в своя речник.
— Ами да, не ползвам. Не ги разбирам.
— Ще гледам повече да не правя така. Не ми се сърди, моля те!
— Защо да ти се сърдя? Просто ми обясни с нормални човешки думи къде и как мислиш да търсиш този отговор.
— Самичка по принцип не мога да го открия. Той може да се роди само чрез съвместните усилия на много частици, намиращи се в най-различни хора по земята с противоположни разбирания. Единствено при общи усилия той ще се появи първо в невидимото измерение, където живеят мислите. То може да се нарече още Измерение на Светлите Сили. Намира се между материалния свят, в който живее човекът, и Бога. Един ден аз ще го видя — и мнозина други ще го видят. Тогава всеобщото осъзнаване ще може да се се постигне по-лесно. И да се пренесе човечеството през времевия отрязък на тъмните сили! Тогава катастрофите ще станат излишни.
— И, по-конкретно, какво трябва да направят хората сега, за да се появи този отговор?
— Добре би било, ако много хора можеха да се събудят в един и същ час. Например — в шест часа сутринта. Да си помислят за нещо хубаво — няма значение за какво точно. Важното е мислите им да са светли. Може да си мислиш за децата, за хората, които обичаш и за това, какво би трябвало да се направи, за да бъде на всички добре. Поне 15 минути да се мисли по този начин. Колкото повече хора вземат участие, толкоз по-скоро ще дойде и отговорът. Поясното време на земята е различно, тя се върти, но образите, създадени от светлите мисли на тези хора ще почнат да се сливат в един ярък и наситен образ на осъзнатостта. Когато много хора едновременно мислят за нещо светло, това усилва тази способност у всеки отделен човек многократно.
— Ама и ти, Анастасия, колко си наивна!… Та кой ще вземе да се събужда в шест часа сутринта, за да си мислел 15 минути? Хората стават толкова рано, само когато трябва да ходят на работа или бързат за самолета, за командировка.
Всеки ще си каже: «Нека другите да мислят, пък аз ще си поспя…» Едва ли ще си намериш помощници.
— А ти, Володя, ти лично не можеш ли да ми помогнеш?
— Аз ли?… Аз не ставам толкова рано без особена нужда… Пък и да се събудя някак си, за какво хубаво да мисля?
— Ами, например, за малкото ни синче, което ще се роди. За с в о я син! За това, колко хубаво ще му бъде, когато го милват слънчевите лъчи; за чистите и прекрасни цветя наоколо, за пухкавата катеричка, която ще си играе с него на полянката… Помисли си колко хубаво би било всички други деца винаги да ги гали слънчицето, нищо никога да не ги огорчи. Помисли си и на кой днес ще кажеш нещо приятно, ще му се усмихнеш; пожелай този прекрасен свят да продължи да съществува вечно — и какво ти, точно ти, трябва да направиш за тази цел…
— За сина си ще мисля. За всичко останало… може да се опитам. Но какъв смисъл: ти тука, в гората ще си мислиш, а аз — в градската си квартира… Само двамата. А ти казваш, че много хора трябват. Докато ги няма, защо да се мъчим на вятъра?
— И сам воинът е воин, Володя. Двама заедно са повече от двама поотделно. Освен това, като напишеш книжката, ще дойдат още хора. Аз ще усетя всеки нов човек и ще му се радвам; ще се научим да общуваме вътрешно, да се разбираме и да си помагаме чрез измерението на Светлите Сили.
— Първо на първо, човек трябва да повярва във всичко, което говориш. Аз например не мога да повярвам докрай в това светло измерение, дето живеели мислите. То е недоказуемо, понеже не може да се пипне.
— Та нали вашите учени вече дойдоха до извода, че мисълта е материална?
— Може да са дошли, но това е: докато не пипне човек нещо, не може да му се побере в главата…
— Добре. А като напишеш книжката, нея нали можеш да я пипнеш, да я държиш в ръце? Като материализирана мисъл.
— Ти пак за твойта книжка… Не разбра ли, че и в нея не вярвам особено. Още по-малко, че с някакви си само на тебе понятни буквосъчетания ще можеш да предизвикаш у читателите чувства, при това светли, помагащи нещо си там да се осъзнае…
— Казах ти как ще го направя.
— Да, обясняваше ми. И все пак е невероятно. Пък и да се опитам да пиша, няма да почна изведнъж да разказвам за всичко. Ще ме направят на маймуна. И въобще, Анастасиая, знаеш ли какво сега искам да ти кажа съвсем честно?
— Кажи съвсем честно…
— Само няма да се обиждаш, обещаваш?
— Обещавам.
— Всичко, което ти ми наговори досега, аз трябва да го проверя: какво мислят учените, разните религии, съвременните учения по тези въпроси. Днеска в цяла Русия бъка от курсове, проповеди…