Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
Джипът се носеше, сякаш ни преследваха стадо разярени носорози. Не бяха изтекли и три минути, когато спряхме в подножието на един от каменистите хълмове, които опасваха лагера. Спирането беше такова, че си помислих дали гумите няма да се пръснат. Ала не стана така — несъмнено бяха свикнали с подобно отношение.
В подножието на хълма разтваряше мрачната си паст една примамлива пещера. Навътре дупката се стесняваше, а после преминаваше в широк наклонен тунел, който, изглежда, водеше към самите недра на острова. Въпреки че гледката не беше смайваща, мога да кажа, че не оклюмах. Вече нищо не можеше да ме спре и любопитно — след като се запознах с Казацкян, в мене се беше породила сигурност, че нищо непоправимо няма да ми се случи, ако успея да запазя спокойствие.
Без да се обременява да слиза от джипа, моят намръщен придружител рече:
— Можете да почвате. И помнете, разполагате най-много със седем дни. Сверете часовника си с официалното време на острова, сега е дванайсет часът по пладне.
Учуден, аз възнегодувах:
— Ама това не е възможно, едва от един час се е съмнало!
— Няма значение — отвърна той непреклонен. — В Тьокланд не важат същите разписания, както в останалата част на света. Придържайте се към казаното. Тук разсъмванията са измамни.
Реших да не споря повече. Нищо не ми струваше да се подчиня на новата чудатост. Докато сверявах часовника си, оня тип потегли, отдалечавайки се с пълна скорост.
Да си. Кажа истината, малко се разочаровах. Бях си представял, че моето приключение ще има по-зрелищно начало. Не се надявах да ме провождат с духов оркестър, нито пък хората на компанията да се облекат като контета, за да ми пожелаят щастлива обиколка, но самотата беше обезпокояваща. Не се виждаше жива душа наоколо. Само отдалечаващият се джип метеор оставяше като диря една огромна змия от пушилка.
Няма съмнение — помислих си, — обещаните велики и страшни чудеса се намират там долу. Е добре, тръгвам натам. Сбогом, слънчева светлина, надявам се, че скоро ще се видим отново. Подир малко, като стисках запаленото фенерче, вече бях влязъл в пещерата.
След като изминах първите петдесет метра на тунела — естественото и единствено продължение на входната пещера, — пред мене изникна задачата, с която, така да се каже, тържествено започваше дългата поредица от неизвестности, очакващи ме през целия лабиринт. Проходът се разклоняваше в две посоки. Коя да поема? Едната се спускаше надолу към дълбините, докато другата възлизаше нагоре по стръмен скат. Насочих снопа светлина към едната и към другата пътека, като се мъчех да разсъдя.
Казацкян каза явно, че лабиринтът е под земята. Значи трябва да тръгна по пътя надолу… Но ако това е истински лабиринт, в който всеки кръстопът предлага една загадка за решаване, няма да се хвана на въдицата да бъда подведен от първия изпречил ми се сгоден случай. Ще приложа особен подход: за да се спусна, ще се изкача!
Без да се замислям повече, почнах да се катеря по отиващия нагоре тунел. Фенерчето ми си проправяше път между сивкавочерните стени. След няколко минути, когато бях останал почти без дъх, аз се убедих, че съм налучкал.
Тунелът се разширяваше и влизаше в пещера, осветена от огнени точки. Преди да стъпя в нея, аз се изправих срещу приковано в скалата дървено табло, на което бе написано:
В същия миг зазвуча неописуема музика, която изглеждаше още по-странна поради екота в пещерата. Притеглен от своеобразния й магнетизъм, влязох в пещерата и загасих фенерчето си. Там то не беше необходимо и аз използувах случая, за да пестя енергията.
Крайно изумен, съзрях един камерен оркестър от седем музиканти, натруфени като през XVIII век, които свиреха малко фалшиво в светлината на седем факела. Тозчас в техните изражения и движения забелязах нещо странно. Още несъвзел се от изненадата, рекох наивно:
— Добър ден, господа!
Те продължиха да свирят, без да се смущават, и изобщо не обръщаха внимание на моето присъствие.
Разбира се — рекох си, — забравих, че хората от компанията не са свикнали да бърборят много-много…
За да не наруша мълчанието им, реших да се приближа безшумно до групата. После се спрях и застанах на благоразумно разстояние, за да не ги прекъсвам.
След като постоях няколко секунди, досущ самотен и нежелан зрител, аз избухнах в звучен смях, като се сетих за искреното си поведение до този момент.