Загадката на остров Тьокланд

Седнал зад съвсем скромна и мъничка маса, прелиствайки много стари на вид книги, разсеян и унесен, седеше възслаб около седемдесетгодишен мъж, който не бе забелязал моето присъствие.

Стоях прав, неподвижен, без да вдигам и най-малък шум. Изведнъж, сякаш бе доловил някакво нищожно потрепване, мъжът ме погледна и скочи бързо на крака, изправяйки се в целия си великански ръст — малко не му достигаше до двата метра.

Движенията му бяха толкова бързи, че за миг го помислих за механична кукла, тласкана от мощни пружини. Изглеждаше невъзможно в това тяло да се спотайва такава голяма енергия. Той скоро изостави своята припряност и отмереност в действията и аз съзрях силно изпито, ала човешко лице, което се разтегна в усмивка.

— Седнете, моля. Няма да ви задържа повече от минута. Представям си колко сте нетърпелив да започнете изпитанието — рече почти нежно, като че се събуждаше от дълъг сън.

Първото ми впечатление, по-късно променено изцяло, беше, че стоя пред човек, потънал в дълбока скръб, която можеше да бъде облекчена от самото присъствие на един пришелец. Но тутакси забелязах, че лицето му се преобразява с учудваща лекота. Секунда по-късно то придоби черти на човек, който напълно владее положението. Веднага след това изглеждаше жестоко измъчван от силно безпокойство. Промените по лицето му така се редуваха, че избягвах да го гледам направо, за да се избавя от неудобното впечатление, не говоря с няколко души, събрани в тялото на един човек. Като се преструвах, че не забелязвам тези странности, аз отвърнах самоуверено:

— Да, разбира се. Предполагам, че ще бъде чудесно приключение.

— Несъмнено вие сте се запитали що за лабиринт ще изследвате. — Сега ужасното му изпито лице изглеждаше въодушевено от шеметен и могъщ прилив.

— Надявам се, че ще мога да разбера, щом проникна в него — отвърнах, като преглъщах слюнката си с най-голямо безразличие.

Мигновено лицето му пламна така, че се сетих как Нерон е наблюдавал пожара в Рим.

— Става дума за най-ослепителната творба на изкуството в наше време — каза и седна. Приличаше на адмирал, който потъва, сияещ от радост, ведно със собствения си кораб. — На нейното създаване съм посветил последните години от живота си. Работихме усилено, до изнемога, но си струваше труда. Тя е най-голямото чудо на века!

Сега лицето му приличаше на лицето на възторжен мечтател, който говори за нещо, съществуващо само в неговата глава.

— Макар че днес все още е неразбулена тайна, не е далеч денят, когато учудените поколения ще свалят шапка пред моето изключително творение — добави с нарастващ възторг.

Истината е, че в този миг ни най-малко не повярвах на думите му. Даже помислих, че трябва да съм луд, задето слушам с престорено внимание това, което смятах за чиста безсмислица.