Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
Музикантите бяха роботи, механични кукли! Заблудата обаче, че са живи, беше толкова съвършена, движенията им толкова съгласувани, че докато не приближих до тях, не си дадох сметка за измамата. Пред всеки от чудноватите роботи имаше по един статив, на който отначало помислих, че са поставени партитури, макар че, разбира се, те нямаха нужда от тях.
Всичко в «залата» оказваше подсилено призрачно въздействие и говореше за голям естетически вкус от страна на хората, които бяха сложили роботите.
Хвърлих поглед наоколо и видях, че в дъното на пещерата има осем различни изхода, които отговаряха на също толкова коридора. Можеше да се каже, че втората загадка на лабиринта вече беше пред мене. Кой от осемте тунела трябваше да избера? Как можеха да ми помогнат механичните музиканти? В какво се състоеше ключът към задачата?
Пристъпих отново към роботите и видях, че листовете върху стативите не са музикални партитури, а послания, написани на петолиния. Прочетох ги едно по едно, без да се спирам.
«ВРАТАТА НА АДА води към бездънните спираловидни пропасти, където смъртта дебне с хиляди уловки.»
— Брей! — изплъзна ми се от устата. — Вече се започва.
«ВРАТАТА НА ЗАБРАВАТА не ще види да се завръщат онези, които сбъркат пътя и минат през нея.»
Каквато и да е, тази врата също не изглежда обещаваща.
«ВРАТАТА НА ОСЛЕПЯВАЩАТА СВЕТЛИНА притегля минаващите през нея към сияния, които те не ще могат да понесат и зад които съществува само пустотата.»
Ха, дори с очила против слънце човек не може да си помогне…
«ВРАТАТА НА МРАКА води към места, където светлината не е светлина и единствено мракът господствува вечно.»
Ако се пъхна през нея, даже фенерчето няма да може да ме спаси!
«ВРАТАТА НА ПОДЗЕМНОТО ЕЗЕРО пази в спомена си само очите на удавените и песните на сирените.»
Тогава си дадох сметка, че правя лошо, гдето вземам всичко така лековато. Беше почти несъзнателен начин да се отърва от напрежението, което явно ми причиняваше призрачното помещение, ала като проумявах, че в тези изречения може да се крие ключът към загадката, налагаше се да си отварям добре очите и да престана да се шегувам. Продължих да чета страховитите литании по-внимателно.
«ВРАТАТА НА ПРИЛЕПИТЕ УБИЙЦИ не дава никаква надежда на онези, които се отклоняват през нея.»
«ВРАТАТА НА ВЕЧНИЯ СЪН приютява кошмари, които никога не свършват.»
Когато си мислех, че съм приключил с обиколката на черните предвещания, натъкнах се на нещо, което дотогава се беше изплъзвало от вниманието ми: имаше осми статив със съответното послание, без кукла пред него, разположен на мястото, където би могъл да се намира диригентът на малкия оркестър. На неговия лист пишеше:
«ВРАТАТА НА ЖИВОТА е праг към сърцето на лабиринта, но нейната тайна притежава само този, който не съществува.»
Да, работата беше «ясна»: от осемте врати, които имах на разположение, само една даваше възможност да продължа пътя. Останалите, независимо дали страхотиите, които им се приписваха, бяха истински, или не, трябваше да бъдат предпазливо избягвани, за да не се заблудя и да не ме сполетят по-големи беди…
Но как да науча коя от осемте врати е подходящата? Разбира се, не можех да губя ценно време, като ги изпробвам наслуки една по една — извън това, че може би щях да изгубя нещо повече от време, — докато намеря същинската. Как да разреша загадката с осемте врати и седемте музиканти?
Неуморимите роботи продължаваха да свирят нестройно. Нито за миг не се усъмних, че тъкмо в тази особеност се крие някакъв смисъл, който трябва да отгатна. Сигурно беше пред очите ми, стига да «го видя».
В главата ми се въртяха току-що прочетените думи. Без да знам защо, може би по «усет», се спрях на изречението, където се казваше:
«… нейната тайна притежава само този, който не съществува.»
Сега се съсредоточих напълно. Бях се посветил изцяло на двубоя със задачата, която ми затваряше пътя.
— … този, който не съществува, този, който не съществува; посланието се намира върху статива на липсващия диригент. Разбира се, на несъществуващия диригент, на диригента, КОЙТО НЕ СЪЩЕСТВУВА.
Тогава много се боя, че съвсем случайно успях да налучкам тайната на ВРАТАТА НА ЖИВОТА.
Неволно пристъпих отново към музикалната група. Невъзмутимите механични изпълнители продължаваха да свирят непознатата соната. Плувайки в море от съмнения, застанах пред самотния статив, където би трябвало да стои несъществуващият диригент на оркестъра. И тогава почти мигновено разбрах, че съм разгадал тайната.