Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
Два дни Вертер търси своите спътници, които беше оставил в основата на хълмовете. Едва към края на втория ден той се натъкна на три обезобразени трупа. Веднага му стана ясно какво се е случило. От малкия отряд, който го придружаваше, само трима не бяха роби. Останалите очевидно се бяха възползвали от сгодния случай да си върнат свободата. Студена пот изби по челото на Вертер. Само благодарение на щастливата случайност той не беше споделил участта на тримата нещастници.
За Тарзан нямаше нищо чудно в тази картина. Като дете на джунглите той гледаше на насилствената смърт като на нещо обикновено. След полученото нараняване изтънчената психика на цивилизования човек пак му беше станала чужда и неразбираема. Той беше запазил само най-простичкото чувство на първобитното същество, което се беше запечатило в съзнанието му от детски години. Сега във всички свои мисли и действия той се водеше от уроците на голямата маймуна Кала, от напътствията на Керчак, Тублат и Теркоз. Но в съзнанието му, макар и механично, продължаваха да съществуват френският и английският. Той не съзнаваше, че говори с Вертер на френски, а с Ла на съвсем друг език.
Вечерта пред огъня Тарзан пак се забавляваше с лъскавите стъкълца. Вертер го попита какво е това и откъде го е взел. Тарзан отговори, че това са разноцветни камъчета, от които той иска да си направи гердан, а ги е намерил дълбоко под храма на Огнения бог. Белгиецът с радост отбеляза, че Тарзан няма никаква представа за ценността им. „Така ще мога по-лесно да ги взема!“ — мислеше си той. Може би това странно същество просто ще му ги даде, ако той ги поиска. И Вертер вече протегна ръка към малката лъскава купчинка, която Тарзан държеше пред себе си на гладка дървена дъсчица.
— Дай да ги погледам — каза Вертер.
Но в същата минута огромната бронзова длан на Тарзан легна върху купчинката. Той се озъби и изръмжа. Вертер побърза да отдръпне ръката си, а Тарзан, като че ли нищо не беше се случило, продължи играта си и разговора с Вертер.
От този момент в сърцето на белгиеца взе да се промъква безумен страх от дивия му спътник. Отначало той приписваше промяната, станала с Тарзан, на загубата на паметта. Той не знаеше, че Тарзан някога е бил част от дивата джунгла, и затова не можеше да разбере, че той просто се е върнал към състоянието, в което е прекарал детските и юношеските си години. Странното поведение на англичанина го поразяваше. Той виждаше в него опасен луд, който всеки момент можеше да се нахвърли върху му с оголени зъби. Вертер не се залъгваше с надежда, че ще може да излезе победител в борбата с Тарзан. Той търсеше как по-скоро да се измъкне от Тарзан и да се добере до далечния лагер на Ахмед Зек. Белгиецът съзнаваше, че Тарзан представлява за него една защита, която в никакъв случай не биваше да изоставя. Знаеше също, че не може да тръгне из джунглата сам, въоръжен само с жертвения нож. Възпираше го също и торбичката със скъпоценните камъни. В душата му се бореха две чувства: алчността и страхът, от които първото надделя. Белгиецът се реши на всичко, само и само да завладее съдържанието на малката платнена кесийка.
Ахмед Зек нямаше да научи никога за това богатство. То щеше да принадлежи само на Вертер и при първа възможност той щеше да стигне до морския бряг и да отплува за Америка. Там щеше да заживее под чуждо име друг, охолен живот.
Мислеше само за този свой план и живееше с надеждата за бъдещ разкошен живот.
На третия ден след бягството им от Опар острото ухо на Тарзан долови звук от човешки стъпки зад тях. Вертер не чуваше нищо освен бръмченето на насекомите и чуруликането на птиците в гъстия листак. Известно време Тарзан стоя неподвижно, като се вслушваше внимателно. Тънките му ноздри, разширявайки се, се мъчеха да вдишат и най-слабата струя на въздушното течение. Той сграбчи Вертер и го повлече след себе си в гъстия храсталак. Те се притаиха там и зачакаха. След малко по пътеката се зададе един черен воин, който вървеше внимателно и предпазливо. Следваха го около петдесет също такива чернокожи воини. Всеки от тях беше натоварен с големи късове злато, прикрепени на гърба му. Вертер веднага позна отряда, който придружаваше Тарзан в Опар. Той погледна към него. Дивите очи втренчено се взираха в минаващите. Тарзан не позна Басули и своите вазири. Когато отминаха, Тарзан излезе на пътеката, погледна след тях, обърна се към Вертер и каза:
— Ще тръгнем след тях и ще ги убием.
— Защо? — попита белгиецът.
— Те са чернокожи — обясни Тарзан, — те всички са врагове на Мангани.
Човекът, който беше убил Кала, беше чернокож и това подтикваше Тарзан към отмъщение. Но Вертер нямаше никакво желание да се бие с Басули и неговите свирепи воини. Всъщност той бе много доволен, че са ги срещнали, защото бе започнал да се съмнява дали ще успеят да намерят пътя за страната Вазири. Белгиецът имаше и друга причина да не желае да влиза в битка е тях. Той искаше златото да бъде занесено там, откъдето ще бъде лесно на Ахмед Зек да го вземе. Ето защо той започна да уговоря Тарзан да се откаже от тяхното преследване, като му казваше, че негрите сигурно ще ги изведат от гората в богата страна, изобилна на дивеч. След дълги разговори той успя да го склони.