Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
Разбойниците бяха още далеч от къщата, когато острият поглед на черния Херкулес ги беше забелязал. Той се спря, взирайки се в приближаващия керван, после се обърна и побягна към негърските колиби, разположени близо до имението. Мугамби свика воините, които лежаха покрай домовете си, и им заповяда да се готвят за битка. Чернокожите взеха щитовете и оръжията си. Някои от тях изтичаха в полето, за да предупредят работниците за близката опасност, а другите последваха Мугамби в чифлика.
Далече в равнината се вдигаше пушилка от конските копита на хората на Ахмед. Мугамби не беше уверен, че са неприятели. Той бе прекарал живота си в дивата Африка и му се бе случвало да се среща с какви ли не неканени гости. Понякога намеренията им бяха мирни, но често се случваше и обратното. Мугамби знаеше, че винаги трябва да бъде нащрек. Още повече, на него не му харесваше подозрителната бързина, с която непознатите се приближаваха към имението. Домът на Грейсток не беше пригоден за отбрана. Той дори не беше ограден. Тарзан го бе построил в страната на верните си вазири и смяташе, че тук никой не ще го нападне. Все пак на прозорците имаше тежки дървени капаци против неприятелски стрели.
Мугамби вече спускаше кепенците, когато лейди Грейсток се появи на верандата.
— Какво има, Мугамби? — извика тя. — Какво се е случило?
— Това са араби. Идват тук с лоши намерения. Навярно са научили, че великият бвана не е тук.
Джейн Клейтън погледна към тях, после към поляната и видя зад цъфналия храсталак лъскавите тела на своите вазири. Слънцето грееше по металните остриета, играеше в пъстрите пера на накитите по главите им и блестеше по лъскавите черни плещи и изпъкнали мускули. Джейн Клейтън ги гледаше с гордост и обич. Каква опасност можеше да я заплашва, когато около себе си има такива защитници?
Арабите вече бяха на тридесет метра от къщата. Мугамби побърза да отиде при воините си. Той излезе напред и с висок глас попита непознатите:
— Арабино, какво дирите тук?
— Дойдохме с мир! — отвърна Ахмед, който се изправи на седлото и излезе пред отряда си.
— Тогава си идете с мир! — отговори Мугамби. — Не сте ни нужни тук. Между араби и вазири не може да има мир.
Мугамби не беше вазир, но приет в това племе, той беше станал най-яростен защитник на неговата чест и традиции.
Ахмед Зек се придвижи към едната половина на отряда си, прошепна нещо и в следващия миг арабите дадоха оглушителен залп по воините на Мугамби. Двама чернокожи паднаха на земята, а другите искаха да се хвърлят в атака, но Мугамби ги задържа. Той беше толкова предпазлив, колкото и храбър. Той знаеше колко безполезно е едно нападение срещу въоръжени конници. Една част от воините си той разположи в градината, а друга изпрати в къщата, като им заповяда най-строго да не пускат господарката да излиза навън и да я защитават с цената на живота си.
Следвайки тактиката на синовете на пустинята, Ахмед построи отряда си в дълга, тясна кръгообразна линия и се понесе в галоп към имението. Най-близката до вазирите част откри силен огън по тях. На свой ред и вазирите обсипваха враговете си със стрели. Те бяха прочути с точната си стрелба с лък, но този ден надминаха себе си и наистина доказаха изкуството си. Не един мургав конник се преметна от коня, пронизан от смъртоносна стрела. Но арабите бяха многобройни. В това време Ахмед заобиколи къщата и излезе от незащитената й страна.
И се сбъдна предсказанието на стария магьосник. Арабите нахлуха в къщата и с нечувана жестокост посякоха верните вазири, които жертваха живота си, за да запазят този на лейди. Самата тя, грабнала револвер в ръка, се мъчеше да се отбранява. Но всичко беше напразно. Съдбата й бе предрешена от боговете. Тя се опита да се съпротивлява на двамата разбойници, които искаха да я вържат. Изпитваше към тях физическо отвращение. Ужасът й се засили, когато в пукотевицата и бъркотията влезе един арабин, повдигна с ръка брадичката й и измляска доволно. А навън беше започнала поголовна сеч. Вазирите бяха храбри, но твърде малко и слабо въоръжени. Арабите посичаха всеки мъж, а жените събираха накуп. Скоро те подпалиха негърските колиби. Писъци и пушек се извиха и стигнаха небесата.
Лейди Грейсток, завързана за едно дърво, гледаше мълчаливо тази ужасяваща картина. Само от време на време устните й прошепваха името на Джон Клейтън.