Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Никой нищо не разбра. На другия ден Спас Джоничов и момчетата му върнаха дрехите, умиращи от смях, че така са се подиграли с него. Противно на очакванията им Васил не им се разсърди. Гледаше ги с надмощие и снизхождение. Бе усетил, че си има своя тайна, че ги превъзхожда с нещо, което те никога нямаше да имат.
След три месеца баща му го изпрати в Олм да учи обущарския занаят. За всеки случай Васил Обретенов помоли Фончо да не казва за прякора му на никой. Олм бе град и униженията тук можеше да не са с толкова сладостен завършек. Три месеца по-късно Стана роди момиченце. За прикритие бе ходила по всички възможни аязма и манастири. Васил така и не разбра, че още с първия си допир до жена бе станал баща.
За разлика от кака Стана съпругата му Елена наистина имаше детеродни проблеми. След като се ожениха през 1949-та цели седем години тя не можеше да задържи плода си. Михаил се роди като по чудо, след което майка му се закле никога повече да не забременява. Затова и отблъскваше съпруга си. Допускаше го само когато и тя не издържаше, а това бе твърде рядко за мъж като Васил Обретенов. Старата спалня бе орисана на спокоен сън и подтиснати страсти. За тях Мишо никога не бе и подозирал. Тя си остана една респектираща мебел, в която той така и не успя да спи.
Фунийките
Митето пръв му показа как се правят фунийки. В началото на Мишо му бе трудно — усукването и изтеглянето в спирала на тясната хартия изискваше сръчност. А Митето бе просто факир. За секунди лентата се превръщаше в изящна фунийка, която той пъхаше в устата си и със сияещи очи въртеше в слюнка, докато фунийката се залепи. После я поставяше в цевта на пушката, за да отмери къде точно да скъса горния край на фунийката. По-късно, когато започнаха да слагат на върховете карфици, той използваше специално лепило от брашно, което сам си забъркваше и вареше. Готовата фунийка Митето слагаше в един от двата специални патронташа, които се намираха от всяко страна на ложата. Това бяха най-обикновени ластици, опънати така, че да крепят „патроните“, без да ги деформират. С по 12 фунийки във всеки пълнител Митето можеше да издържи цял ден в кръгова отбрана. Обикновено му трябваха не повече от 5–6 фунийки, за да избие „врага“ до крак.
Същинският предмет за завист, обаче, бе пушката на Митето. Когато за пръв път я зърна, Мишо искрено се изуми и неволно завидя — по-хубава вещ досега той не беше виждал! Веднага бе готов да замени скъпото си виолончело за нея. Пушката бе Винчестер — точно копие на тази на Винету от едноименния филм с Пиер Брис. Митето го бе гледал най-малко десет пъти, а Мишо, за съжаление, само веднъж и то заради баща му, който се съгласи да му угодят, въпреки че трябваше да отидат на късна прожекция. Сам и през деня баба му Милèва за нищо на света не би го пуснала.
Пушката на Митето бе като истинска и направо сияеше с лъскавите си кабърчета и дългата метална цев. Тя бе една 80-сантиметрова алуминиева тръбичка, която Митето с чиста съвест и тайно си бе присвоил от гаража на партийния комитет, където често ходеше с баща си Фончо. Да имаш подобна тръбичка — та само това бе достатъчен повод за завист! Останалите пичове не само в махалата, но и в целия Олм, ползваха обикновени рекордоманови тръби за ел-инсталация, които бяха хем по-широки, хем криви, хем се чупеха лесно. Истинската революция в уличните боеве с фунийки започна, когато на пазара пуснаха новите сиви поливинил-хлоридови тръби, производство на „Капитан дядо Никола“ — Габрово. Всички от сърце се смяха на този дядо-капитан. По аналогия Митето дори измисли съчетанието „майор-баба Парашкева“, но само след два дни баща му Фончо му хвърли здрав пердах с думите: „Да не съм те чул повече да говориш такива глупости! Не знаеш ли коя е баба Парашкева?“ Митето съвсем наистина не бе запомнил, че въпросната старица, с която се подиграваше, бе майката на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров.
Всички в махалата се превъоръжиха с нови цеви. С това подобриха мерника си, а силата на изстрела вече така се увеличи, че бе съвсем естествено да се целят котки, врабчета, жаби и кокошките на някой гаден съсед. Такъв винаги се оказваше бай Спас Благия, който не бе лош човек — напротив, прякорът му го потвърждаваше, но не им разрешаваше да си играят от два до четири следобед в съседното Празно място, тъй като тогава бай Спас или спеше или се опитваше да направи дете на яловата си жена. С тези си забележки горкият човек си спечели прякора Бай Спас Педерас (никой от пичовете на знаеше, че думата завършва с буквата „т“) и непрекъснати и яростни стрелби — но без карфици — по проскубаните му кокошки. Невероятен кеф беше да уцелиш някоя от тях по голия й задник. Само Митето и Борисчо успяваха да сторят това.